Герои полностью

Но нещо му подсказваше, че тази можеше да продължи по-дълго.

— Хубаво е — каза той, изпращайки с поглед младия войник и момичето, докато вървяха прегърнати към южния край на моста. — Да направиш човек щастлив във време като това. Страшно приятно усещане.

— Така си е.

— Кара те да се замислиш защо човек избира да върши това, което правим ние.

Сухара пое дълбоко дъх и въздъхна тежко.

— Прекалено големи страхливци сме да правим каквото и да било друго може би.

— Сигурно си прав. — Момичето и младият офицер се стопиха в тъмнината, а малко след това и последните ранени. Гушата се надигна от парапета и изтупа навлажнените си длани. — Та така. Да се връщаме на работа, а?

— Връщаме се.

— Радвам се, че те видях, Сухар.

— Аз теб също. — Възрастният войн тръгна към своя край на моста. — И гледай да не умираш, ей — провикна се през рамо.

— Старая се доколкото мога.

Тръпката го посрещна на северния край на моста и му подаде меча. Това лъскаво око и тази провиснала в единия си край усмивка бяха предостатъчни да прогонят всякакви мекушави мисли от главата му по-скоропостижно от заек при появата на ловец.

— Замислял ли си се някога да сложиш превръзка? — попита го Гушата, докато прибираше меча в ножницата.

— Пробвах една за известно време. — Тръпката посочи сгърчената кожа на белега. — Сърбеше ужасно. Та си казах, защо аз да се мъча само да им е по-леко на шибаняците около мен? Щом аз мога да живея с това лице, те ще преживеят гледката му. Ако ли не, майната им.

— Имаш право. — Двамата тръгнаха през потъналия в тъмнина град. — Съжалявам, че приех мястото — каза Гушата след кратко мълчание.

Тръпката не отговори.

— Да водя дузината на Дау. По-скоро се полагаше на теб.

— Аз не ламтя — сви рамене Тръпката. — Знам какво прави алчността, най-прекият път към пръстта е. Аз искам само каквото ми се полага. Ни повече, ни по-малко. Просто малко уважение.

— Не ми изглежда, като да искаш много. Както и да е, аз съм втори само до края на битката, после край. И тогава мисля, че Дау ще предложи на теб да водиш хората му.

— Може. — Продължиха отново в мълчание. След малко Тръпката се обърна към него: — Ти си свестен човек, нали, Гуша? Така говорят хората. Казват, че си право острие. Как успяваш?

Гушата не беше убеден, че успява.

— Просто се старая да постъпвам, както е редно, мисля аз. Нищо повече.

— А защо? И аз опитах. Не можах да изкарам дълго. Не видях ползата.

— Там ти е проблемът. Каквото добро съм направил, а мъртвите са ми свидетели, то не е много, направих го заради самото добро. Трябва да го правиш, защото го искаш, не за отплата.

— Не е кой знае каква жертва, щом го искаш, нали? Как така някой става шибан герой, а прави каквото иска? Ми и аз точно това правя.

— Не знам всички отговори — вдигна рамене Гушата.

Тръпката завъртя замислено пръстена на кутрето си и червеният му камък проблесна в тъмното.

— Май просто трябва да караме ден за ден.

— Такива са времената.

— Мислиш ли, че ще има други времена?

— Да се надяваме.

— Гуша!

Името му отекна в къщите и той се извърна рязко назад. Напрегна очи в тъмното и се замисли кого ли може да е настъпил по мазола напоследък. А отговорът беше — почти всички. В момента, в който беше приел да стане втори на Дау Черния, си беше докарал цяла камара нови врагове. Ръката му отново се спусна към дръжката на меча, който, за щастие, сега си беше на мястото. Усмихна се.

— Потоп! Където погледна — все познати лица.

— Така става, когато си такова дърто копеле.

Потопа приближи, накуцвайки, с усмивка на лице.

— Познаваш Коул Тръпката, нали?

— Само по име. И каквото говорят хората.

— А то е една шибана красота, нали? — ухили се Тръпката.

— Как изкарахте с Ричи тук? — попита Гушата.

— Кървав ден — отвърна Потопа. — Имах за кратко една дузина хлапета. Прекалено млади. Всички без един са обратно при пръстта.

— Съжалявам да го чуя.

— Аз също. Но война е. Мислех си да се върна обратно в дузината ти, ако още ме искаш. А също да взема този с мен — Потопа посочи с палец през рамо. Зад него в сянката стоеше едър младеж, увит в лекьосано зелено наметало. Стоеше с наведена глава и Гушата не видя много от лицето му, само перчем тъмна коса на челото и едно око, проблясващо в тъмното. Но на кръста му висеше добър меч, с позлатен гард на дръжката. Този блясък Гушата забелязваше най-бързо. — Добър боец е. Спечели си името днес.

— Поздравления — каза Гушата.

Момчето не отговори. Явно не беше като повечето, които сега щяха да се перчат с току-що извоюваното име. Точно както самият той в деня, когато получи своето. Гушата остана доволен от видяното. Не му трябваха горещи глави, които да вкарват останалите в лайната. Точно както неговата преди години го натика право в тях.

— Е, какво ще кажеш? — попита Потопа. — Имаш ли място за нас?

— Място ли? Не помня някога да съм имал повече от десет в дузината, а сега са само шестима.

— Шестима? Какво е станало?

— Същото каквото и с твоята дузина — отвърна с кисела физиономия Гушата. — Каквото обикновено става с една дузина. Атрок го убиха онзи ден на Героите. Агрик умря на следващия ден. Брак умря тази сутрин.