Герои полностью

— Брак е мъртъв? — попита след кратко мълчание Потопа.

— Умря в съня си. От рана в крака.

— Брак е обратно при пръстта — поклати глава Потопа. — На това казвам аз изненада. Не мислех, че е възможно някога да умре.

— Нито пък аз. Големият изравнител явно дебне всички ни, ясно като бял ден. Не приема извинения и не прави изключения.

— Никакви — прошепна Тръпката.

— Но докато дойде за мен, със сигурност ще имам нужда от двама ви, ако Ричи е склонен да ви пусне.

— Каза, че е — кимна Потопа.

— Добре тогава. Но да знаеш, че сега Прекрасна води дузината.

— Така ли?

— Ъхъ. Дау ми предложи аз да водя неговата.

— Ти си втори на Дау Черния?

— Само до края на битката.

Потопа изду бузи и поклати неразбиращо глава.

— А какво стана с „не надигай много глава“?

— Не послушах собствения си съвет. Още ли искаш да се върнеш?

— Че защо не?

— Радвам се да те приема обратно тогава. Момчето също, ако смяташ, че е навит.

— О, навит е, нали така, момче?

Момчето не продума.

— Как ти е името? — попита Гушата.

— Бек.

— Червения Бек — плесна го по рамото Потопа. — По-добре свиквай да го казваш цялото, а?

Според Гушата момчето изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да повърне. И нищо чудно, предвид в какво състояние беше градът. Явно беше изкарал доста тежка битка. Добро посрещане в кървавия занаят.

— Не си много по приказките, а? — попита Гушата. — И по-добре. С Прекрасна и Уирън нямаме нужда от повече плямпане.

— Уирън-от-Блай ли? — попита младежът.

— Същият. Той е един от дузината. Или по-точно, половин дузината. Да му дръпна ли речта? — обърна се към Потопа Гушата. — Знаеш онази, дето дръпнах на теб, когато дойде в дузината за пръв път. За това, да стоиш винаги зад дузината и главатаря си, да постъпваш, както е редно, и така нататък?

Потопа погледна момчето и поклати глава.

— Да ти кажа, мисля, че днес той научи всичко това по трудния начин.

— Ъхъ. Май всички си го припомнихме така. Добре дошъл в дузината, Червени Бек.

Момчето примига и отново не продума.

Яздеше по същия маршрут, по който беше минала предишната вечер. По същата виеща се пътека през брулените от ветровете хълмове, към хамбара, в който беше установил щабквартирата си баща ѝ. Долината все така се простираше пред нея като нощно небе със съзвездия от блещукащи оранжеви светлинки — хиляди лагерни огньове, факли и газени фенери — от време на време размазани от сълзите в крайчетата на уморените ѝ очи. Но този път всичко беше различно. Въпреки че Хал беше до нея, само на ръка разстояние, и дрънкаше безспирно, за да запълни с нещо неловкото мълчание по пътя, Финри се чувстваше ужасно самотна.

— … добре, че Кучето се появи точно в този момент, иначе сигурно цялата дивизия щеше да се разпадне. Така стана, че изгубихме северната част на Осранг, но успяхме да изтикаме диваците обратно в гората. Полковник Бринт беше непоклатим като скала. Нямаше да се справим без него. Той ще иска да говори с теб за… да те пита за…

— По-късно. — В момента Финри нямаше силите да се изправи пред подобно изпитание. — Първо трябва да говоря с баща ми.

— Няма ли преди това да се измиеш? Да се преоблечеш? Поне да си отдъхнеш от…

— Дрехите могат да почакат — сряза го тя. — Нося съобщение от Дау Черния, разбираш ли това?

— Разбира се. Ама че съм и аз. Съжалявам.

Той продължи да се лута между твърдостта на бащинската опора и разнежената мекота и Финри не можа да прецени кое от двете я дразнеше повече. Имаше чувството, че вътрешно беше бесен, но нямаше смелостта да го покаже. За това, че беше дошла с него в Севера, въпреки че той не го искаше. На себе си за това, че не беше до нея, когато северняците нападнаха щаба на Мид. На двама им за това, че нямаха идея как да ѝ помогнат в момента. Вероятно дори за това, че беше бесен, вместо да се радва на избавлението ѝ.

Спряха пред хамбара и Хал настоя да ѝ помогне да слезе от седлото. Останаха за момент отпред, на неловкото разстояние от една ръка помежду им и с неловкото мълчание, настанило се по средата. Той беше поставил конфузно ръка на рамото ѝ, но тя не ѝ носеше никаква утеха. Ужасно ѝ се искаше той да намери думи, с които да ѝ помогне да открие някакъв смисъл в случилото се днес. Но в него такъв нямаше и думите бяха излишни.

— Обичам те — каза накрая Хал.

Малко бяха думите, по-излишни и безсмислени от тези.

— И аз те обичам — отвърна тя, но вътрешно изпитваше единствено страх. Чувството, че нещо грозно и зловещо се спотайва някъде из тъмните кътчета на съзнанието ѝ, не ѝ даваше мира. И колкото и да се насилваше да не поглежда натам, знаеше, че неизбежно ще дойде моментът, в който то ще изскочи и ще я смаже с тежестта си. — Сега по-добре се връщай.

— Не! В никакъв случай. Трябва да остана с…

Финри постави ръка на гърдите му. Изненада се колко стабилна беше.

— Сега съм в безопасност. — Кимна към осеяната със светлинки долина. — Те имат повече нужда от теб в момента.

Почти почувства облекчението му. Олекна му при мисълта, че можеше да сложи край на страданието от собственото си безсилие.

— Ами, ако си сигурна, че…

— Сигурна съм.