Хал яхна отново коня, усмихна ѝ се някак припряно, несигурно, после препусна и изчезна в тъмнината. Част от нея искаше той да бе настоявал повече да остане. Останалата се радваше, че си тръгна.
Тръгна към хамбара и се загърна в шинела на Хал, с който беше наметнала раменете си. Мина покрай зяпащия я с любопитство часови отпред и влезе в стаята с ниския таван. За разлика от предишната вечер, сега атмосферата беше доста по-интимна. Вътре бяха само генерал Митерик, генерал Яленхорм, полковник Фелниг и баща ѝ. Когато го видя, коленете ѝ почти се подкосиха от облекчение. Тогава забеляза Баяз, който седеше встрани от останалите, придружен както винаги от прислужника си, почти скрит в сянката до стената. На устните му беше обичайната едва загатната усмивка. При вида им облекчението на Финри се стопи за части от секундата.
Както винаги, Митерик бръщолевеше надлъж и нашир, а Фелниг слушаше с физиономията на човек, вадещ с гола ръка нещо, паднало в септична яма.
— Мостът е в наши ръце и в момента хората ми минават от другата страна на реката. Преди зазоряване ще разполагам със свежи подкрепления на северния бряг, включително кавалерия. Теренът също е на наша страна. Над траншеите на северняците сега се веят знамената на Втори и Трети. Утре ще вкарам в действие Валимир, дори ако трябва лично да го сритам в тлъстия задник, за да мине потока. Ще обърна тия северняшки копелета в бяг, най-късно до…
Очите му спряха на Финри, покашля се смутено и млъкна. Останалите проследиха погледа му един по един и от физиономиите им Финри се досети що за картинка представляваше. Сигурно нямаше да са толкова шокирани, ако бяха видели мъртвец да излиза от гроба си. Всички, освен Баяз, чийто поглед беше както обичайно сдържан и пресметлив.
— Финри. — Баща ѝ отиде бързо до нея и я пое в прегръдките си. Вероятно тя трябваше да избухне в сълзи на облекчение, но вместо това видя него да трие едно око в ръкава си. — Помислих си, че… — Той направи болезнена гримаса, докато докосваше сплъстената ѝ коса, сякаш го болеше само при мисълта да довърши онова, което щеше да каже. — Благодаря на съдбата, че си жива.
— Благодари на Дау Черния. Той ме върна обратно.
— Дау Черния?
— Да. Срещнахме се. Говорих с него. Иска да преговаряте. Да преговаряте за мир. — В стаята се възцари пълна тишина. — Убедих го да пусне част от ранените пленници като жест на добра воля. Шейсет. Повече не успях да направя.
— Убедили сте Дау Черния да освободи пленници? — Яленхорм поклати невярващо глава. — Това е забележително постижение. Да ги изгаря живи, е повече в негов стил.
— Това е моето момиче — каза баща ѝ и на Финри ѝ се догади от гордостта в тона му.
— Опиши ми го.
Баяз се наведе напред на стола си.
— Висок. Здравеняк. Свиреп вид. Лявото му ухо го няма.
— Кой друг беше с него?
— Възрастен мъж, на име Гушата, който по-късно ме доведе обратно с пленниците. Един огромен мъж с обезобразено лице и… и метално око. И… — Това, което се готвеше да каже, ѝ се стори толкова невероятно в момента, че се зачуди дали не си го беше въобразила. — Една тъмнокожа жена.
Баяз присви очи и стисна устни. Финри усети кожата ѝ да настръхва.
— Слаба, тъмнокожа жена, увита в бинтове?
— Да — преглътна тежко тя.
Първия магус се облегна бавно на стола и двамата с прислужника му се спогледаха.
— Те
— Казах го.
— Не може ли поне веднъж всичко да е ясно и предсказуемо? — тросна се Баяз.
— Почти никога, господине — отвърна прислужникът и различните му очи се преместиха мудно от Финри към баща ѝ, после отново към господаря му.
— Кои са те? — попита озадачен Митерик.
Баяз не сметна за нужно да му отговаря. Беше зает да гледа въпросително баща ѝ, който беше отишъл до писалището си и тъкмо започваше да пише нещо.
— Какво точно правите, лорд-маршале?
— Най-добре веднага да пиша на Дау Черния и да уговорим среща за преговори, да обсъдим условията по примирието…
— Не — каза Баяз.
— Не? — Настъпи гробна тишина. — Но… изглежда, той най-после е готов да прояви разум. Не трябва ли поне да…
— Дау Черния не е човек на разума. А съюзниците му… — Баяз изви презрително устни и Финри се загърна още повече в шинела на Хал. — По-малко и от него. Освен това днес се справихте така добре, лорд-маршале. Прекрасна работа от страна на генерал Митерик, полковник Брок и Кучето. Завзехте терен, бяха дадени саможертви и така нататък. Мисля, че хората ви заслужават на сутринта да опитат отново. Според мен е нужен само още един ден. Какво е един ден?
— Лорд Баяз… — На лицето на баща ѝ се изписа нещо средно между болка и изумление. — Един ден е просто ден. Разбира се, ако това е волята на Негово Величество, ще напрегнем докрай сили и ще вложим всичко от себе си, но има голяма вероятност да не постигнем решителна победа само за един ден…
