— Това ще го мислим утре. Всяка война, лорд-маршале, е просто прелюдия към преговори, но е много важно — Първия магус вдигна поглед към гредите на тавана и потри замислено палец и показалец — с кого ги водиш. Ще е най-добре да запазим тази новина само между нас. Подобни вести са пагубни за морала. Ако обичате, лорд-маршале, още един ден.
Баща ѝ склони почтително глава, но когато смачка в юмрук недовършеното писмо, кокалчетата му бяха побелели от напрежение.
— Служа на Негово Величество.
— Аз също — каза Яленхорм. — Хората ми са готови да изпълнят дълга си! Най-смирено моля да ми разрешите да водя атаката към Героите утре и да изкупя вината си на бойното поле.
„Сякаш човек можеше да изкупи каквото и да било на бойното поле“, помисли си Финри. Според нея там човек единствено можеше да умре, нищо повече. Когато тръгна към вратата в дъното на стаята, усещаше краката си пълни с олово.
Преди да излезе, чу Митерик да се впуска в дежурните офицерски баналности.
— Дивизията ми изгаря от нетърпение да влезе в битка, лорд-маршал Крой! Не се тревожете за това, лорд Баяз!
— Не съм и помислял.
— Държим добра позиция на северния бряг. Утре ще прегазим копелетата, ще видите. Само още един ден и…
Финри затвори вратата зад себе си и сложи край на перченето му. Облегна се с гръб на нея. Който и да беше построил този хамбар за стадото си, явно беше живял в тази малка стаичка в дъното на помещението. Сега в нея спеше баща ѝ. Леглото му беше опряно в едната неизмазана стена. Край другите бяха наредени сандъците с багажа му — подредени и спретнати като войници на парад.
Изведнъж всичко я болеше. Вдигна ръкава на шинела и погледна с погнуса дългата резка на предмишницата си. Вероятно имаше нужда от шевове, но Финри нямаше да излезе отново там. Не искаше да се излага на жалостивите им погледи и да слуша помпозните им брътвежи. Чувстваше врата си като прорязан от десет отделни струни на непосилна болка — накъдето и да завъртеше глава, все подръпваше по някоя. Допря внимателно върховете на пръстите си до щипещата рана на главата си. Под мръсната коса напипа голяма коричка. Когато отдръпна ръка, вече не можеше да я спре да трепери. Тресеше се. Почти се разсмя от безсилие, но от гърлото ѝ се откъсна само дрезгаво хриптене. Ще ѝ порасне ли отново косата? Ново хриптене. Какво значение имаше след видяното днес? Сега не можеше да спре да хрипти. Дишането ѝ се накъса и не след дълго се тресеше в ридания. Дъхът ѝ свистеше в гърлото, лицето ѝ се изкриви, устата също, опъвайки прясно разцепените устни. Осъзнаваше каква глупачка е, но тялото ѝ отказваше да се подчини. Свлече се бавно по вратата и седна на пода. Натика юмрук в устата си, за да заглуши хлипането.
Почувства се жалка и смешна. Нещо повече — неблагодарница. Предателка. Сега трябваше да подскача от радост. В края на краищата беше извадила невероятен късмет.
— Къде се е покрил оня пъпчив задник?
Погледът на мъжа подскочи стреснато, хванат неподготвен, надвесен с чаша в ръка над голямата бъчва с вода.
— Десетократния е на Героите, с Дау и останалите, но ако си…
— Върви на
Калдер почти го изблъска с рамо, докато минаваше покрай него. Тръгна с бърза крачка през озадачените при вида му хора на Десетократния, право към осветените от лагерните огньове зад тях каменни блокове на билото.
— Ние не отиваме там горе — долетя някъде отзад гласът на Дълбокото. — Няма да ти пазим задника, щом си решил сам да го навираш в устата на вълка.
— Няма толкова пари на тоя свят, дето да ме накарат сам да тръгна обратно при пръстта — добави Плиткото. — Всъщност по мое скромно мнение нищо не струва толкова много.
— Хм, интересна мисъл извади — каза Дълбокото, — за какво си струва да умреш и за какво не. Но за което и да е, ние няма да…
— Тогава си стойте там долу и дрънкайте глупости.
Калдер продължи нагоре по склона. Студеният въздух щипеше гърлото му, а няколкото в повече глътки от манерката на Плиткото изгаряха стомаха му. При всяка крачка мечът на колана му го блъскаше в прасеца, сякаш напомняйки за себе си, а също и че няма да е единственото острие на билото на хълма.
— Какво ще правиш? — попита Бледоликия, задъхан от усилие да не изостава.
Калдер не отговори. Отчасти, защото беше прекалено ядосан, за да каже нещо смислено. Отчасти, защото си мислеше, че така изглежда по-страховит. Но най-вече, защото нямаше никаква представа, а ако тръгнеше да се замисля, куражът му щеше да се стопи. Днес беше прекарал достатъчно време в бездействие. Втурна се през пролуката в каменната стена, която опасваше хълма, и двамата войници до нея го изгледаха учудено, докато минаваше покрай тях.
— Само запази спокойствие! — провикна се зад него Хансул. — Баща ти никога не си изпускаше нервите!
— Майната му на баща ми! — изсъска през рамо Калдер.
