— Надявам се, че не ви безпокоя — заяви канцлерът, преди да успея да отговоря, — като се вземе предвид състоянието ви и други неща. И съм сигурен, че се чувствате изморен след малката ви лудория в Денвър. Трябва да кажа, че съм впечатлен.
Не отговорих. Чудех се какво друго знаеше той — дали имаше информация в коя болница се намирам… или още по-лошо, местоположението на новия ни апартамент, където бе отседнал Идън?
— Какво искате? — най-сетне прошепнах.
Практически можех да доловя по слушалката как канцлерът се усмихна.
— Не бих искал да ви губя времето, затова нека да стигнем до същината на този разговор. Осъзнавам, че настоящият Електор на републиката е този младеж Андън Ставрополос. — Тонът му беше снизходителен. — Но хайде сега, и двамата знаем кой наистина управлява страната ви. И това сте вие. Хората ви обичат, Дей. Когато първоначално войските ми влязоха в Денвър, знаете ли какво ми казаха? „Цивилните са залепили по стените постери на Дей. Искат отново да го видят по екраните“. Тези хора упорстват и не искат да оказват съдействие на хората ми и е удивително трудно да ги накараме да ни сътрудничат.
Гневът ми бавно се разпалваше.
— Оставете гражданите на мира — изрекох през стиснати зъби. — Те не са ви молили да нахълтвате в домовете им.
— Но вие забравяте — възрази канцлерът с увещаващ глас, — че вашата република прави същото с тях от десетилетия — не го ли сториха и с вашето собствено семейство? Ние завладяваме републиката заради това, което те ни причиниха. Заради вируса, който са разпространили през границата. На кого точно сте предан и
— Какво искате да кажете, господин канцлер?
— Зная, че умираш. Знам също, че имаш по-малък брат и искаш да го видиш да пораства.
— Ако отново споменете Идън, този разговор приключва.
— Много добре. Просто ме изслушай. В колониите корпорация „Медитек“ ръководи всичките ни болници и лечения и аз мога да ти гарантирам, че те ще свършат много по-добра работа, за да ти помогнат, отколкото всичко, което може да ти предложи републиката. Така че ето каква е сделката. Можеш бавно да обезценяваш малкото ти останал живот, да останеш верен на страна, която не е предана към теб… или можеш да направиш нещо за
В гърдите ми се надигна презрителен смях.
— Да, точно така. Очаквате да ви повярвам ли?
— Виж сега — рече канцлерът, като се опита гласът му да прозвучи развеселено, но този път усетих нещо мрачно в думите му. — Разбирам, че това е един несъстоятелен довод. Ако избереш да се бориш за републиката, ще уважа решението ти. Единствено се надявам, че на теб и брат ти ще се случат най-хубавите неща, дори и след като се установим твърдо в републиката. Но аз съм бизнесмен, Дей, и обичам да имам резервен план в главата си. Така че, вместо това, нека те попитам. — Той замълча за секунда. — Кандидат-принцепсът Джун Ипарис. Ти обичаш ли я?
Ледена хватка стегна гърдите ми.
— Защо?
— Ами — канцлерът промени тона и гласът му прозвуча мрачно — трябва да видиш ситуацията от моята гледна точка
— спокойно обясни той. — С това темпо колониите неминуемо ще спечелят. Госпожица Ипарис заема централно място в тази управляваща върхушка. Виж сега, синко, искам да си помислиш по въпроса. Какво смяташ, че се случва с правителството, което губи войната?
Ръцете ми се разтрепериха. Това бе мисъл, която се мярваше в тъмните ниши на съзнанието ми, нещо, за което се опитвах да не се сещам. Досега.
— Заплашвате ли я? — прошепнах.
Канцлерът изцъка неодобрително с език заради тона ми.
