Приземихме се на едно летище на южния край на университета „Дрейк“ в 16:00 часа, на не повече от четиристотин метра от мястото, където посещавах часове по история на републиката. Следобедът беше смущаващо слънчев. Наистина ли бе изминало по-малко от година, откакто всичко се бе случило? Докато излизахме от самолета и изчакахме да разтоварят багажа ни, аз се огледах в мрачен унес. Кампусът, навяващ ми едновременно носталгия и странно усещане, бе по-пуст, отколкото си го спомнях — чух, че много от студентите от последния курс завършили по-рано, за да могат да бъдат изпратени на бойния фронт, където да се сражават за оцеляването на републиката. Вървях безмълвна през улиците на кампуса на няколко крачки зад Андън, докато Мариана и Серж не спираха да приказват със своя иначе мълчалив Електор, което беше в природата им на сенатори. Оли стоеше близо до мен с настръхнала козина на врата. Централният вътрешен двор на „Дрейк“, обикновено изпълнен с преминаващи студенти, сега се беше превърнал в дом за групи от бежанци, доведени от Денвър и съседните градове. Непозната и мрачна гледка.
Когато стигнахме до колоната от джипове, които ни чакаха, и тръгнахме на път, минавайки през сектор „Батала“, забелязах различни неща, които се бяха променили из Ел Ей. Бяха изникнали евакуационни центрове между секторите „Батала“ и „Блуридж“, където военните постройки отстъпваха на жилищните небостъргачи, а много от по-старите и наполовина изоставени сгради из този бедняшки квартал бяха набързо превърнати в евакуационни центрове. Огромни тълпи от дрипави денвърски бежанци се бяха струпали пред входовете и всички се надяваха да имат достатъчно късмет, за да бъдат разпределени в стая. Беше ми нужен само един поглед, за да разбера, че всички хора, които чакаха тук, естествено, бяха от бедняшките сектори на Денвър.
— Къде подслоняваме семействата от висшата класа? — попитах Андън. — Убедена съм, че е в скъпоценните сектори, нали? — Беше ми трудно да кажа нещо подобно, без да се долови острият ми тон.
Андън не изглеждаше доволен, но отговори спокойно.
— В Рубинения. Ти, Мариана и Серж ще имате апартаменти там. — Той успя да разчете изражението ми. — Зная какво си мислиш. Но не мога да си позволя богатите фамилии да се опълчат срещу мен, затова че съм ги настанил в евакуационни центрове в бедняшките сектори. Уговорил съм да бъдат отпуснати няколко свободни парцела в Рубинения за бедните — те ще бъдат разпределени на лотариен принцип.
Не отговорих, просто защото нямаше какво да оспорвам. Какво можеше да се направи в тази ситуация? Не бе възможно Андън да изкорени цялата инфраструктура на страната в рамките на една година. Докато продължавах да гледам през прозореца, една постоянно растяща група от протестиращи се събираше покрай охраняваната бежанска зона. ПРЕМЕСТЕТЕ СЕ В ПРЕДГРАДИЯТА! Един от надписите гласеше: ДРЪЖТЕ ГИ ПОД КАРАНТИНА!
От гледката ме побиха тръпки. Не изглеждаше толкова различно от това, което се бе случило в ранните години на републиката, когато Западът протестира срещу хората, които бягаха от изток.
Известно време пътувахме, без да си кажем нищо. Тогава внезапно Андън притисна ръка към ухото си и даде знак на шофьора.
— Включи екрана — заповяда му той и махна към малките монитори, вградени в седалките на джипа. — Генерал Маршъл казва, че колониите излъчват нещо по нашия дванадесети канал.
Всички се загледахме към монитора, докато се включваше. Първоначално виждахме само празен, черен екран, но след това се появи картина и аз наблюдавах как лозунгът и гербът на колониите се появиха над веещото се знаме на държавата.
Тогава се появи нощен пейзаж на красив, блещукащ град, напълно покрит от хиляди трептящи сини светлини.
— Граждани на републиката — изрече един величествен глас. — Добре дошли в колониите на Америка. Както мнозина от вас знаят, колониите превзеха столицата на републиката, Денвър, и поради тази причина обявиха неофициално победа над тираничния режим, който е държал всички вас в пълно подчинение. След повече от сто години страдания сега вие сте свободни. — Пейзажът бе заменен от топографска карта, показваща едновременно републиката и колониите… като изключим, че този път линията, разделяща двете нации, я нямаше. По гърба ме побиха студени тръпки. — През следващите седмици ще бъдете интегрирани в нашата система за справедлива конкуренция и свобода. Вие сте граждани на колониите. Питате се вероятно какво означава това?
Гласът зад кадър спря и образът се промени, показвайки щастливо семейство, което държеше чек пред себе си.
