— Лант — промълви тя с отпаднал глас, сякаш го викаше от много далече. А после коленете ѝ се огънаха и тя се свлече на пътя. Тежкото кожено палто се смъкна около нея и както лежеше там, изведнъж ми напомни за тънка сърна, убита от зимата. Ридъл клекна до нея и опря пръсти на гърлото ѝ. Вдигна очи към мен.
— Твърде много ѝ дойде. Припадна. А не можем да чакаме да се свести. Ще трябва да проследим дирите ѝ обратно. Да извикаме Фоксглоув да я вземе?
Лант простена. Хванах го за ръката над лакътя преди да е паднал на колене до нея. Заговорих на ухото му:
— Не е твоя вина. И ще е най-добре да оставиш някой друг да се грижи за нея, докато се съвземе. Ще ѝ трябва време, също като на теб.
Той се опита да се отскубне от мен, но го задържах здраво; опрях палеца си на едно определено място и натиснах между мускулите на ръката му по начин, който определено не беше приятен. Както се надявах, на мига стана от тъжен гневен. Ридъл вече надигаше Шайн. Вдигнах другата си ръка и махнах на Фоксглоув и войниците.
— Пуснете ме! — настоя тихо Лант. Поне намери присъствие на ума да бъде дискретен донякъде.
Усмихнах се и заговорих тихо, все едно говорех от грижа за Шайн. Постепенно отслабих натиска на ръката му.
— Когато можеш да се контролираш, ще спра да те контролирам. Твърде много хора гледат, за да се поддаваш на чувствата си точно сега или да си говориш сърдечно с Шайн за това кой е баща ви и какво означава това за нея. Тъй че ще се качиш на коня си и ще яздиш до Ридъл и мен, и ще ни помогнеш да проследим дирите ѝ обратно до камъка, и ще оставим грижите за нея на Фоксглоув и гвардията ми. Разбрано?
Не му хареса. Не ме интересуваше как се чувства. Наблюдавах лицето му и видях момента, в който осъзна, че логиката е на моя страна. Спря да се бори и го оставих с конете, докато отида да поговоря с Фоксглоув и Ридъл. Шайн можеше и да се е свестила, но не мърдаше. Очите ѝ бяха свити на цепки и не се обади, когато помолих Фоксглоув да направят носилка и да я качат на нея. Фоксглоув кимна и започна да се разпорежда на едни да намерят здрави клони и на други да съберат дърва за огън и да го разпалят, тъй че Шайн да може да получи гореща храна и пиене, преди да тръгнат. Съгласих се с това. Взех с мен Лант, Ридъл и няколко от останалите Петли и поехме бавно в посоката, от която бе дошла Шайн. Престорих се, че не забелязвам, че Настойчивост тръгна след нас, с Пъстра на рамото му. Момчето бе станало свидетел на разкритието на Лант. Щях да се оправям с това по-късно.
Тази част от кралския главен път прекосяваше горист район с няколко стопанства и малки имения. Късият зимен ден скоро щеше да свърши. Зачудих се колко ли дълго Шайн е яздила в галоп и колко уморен е бил конят още преди това. Исках да бързаме. Не можех да си позволя да изгубим дирята.
Разделих Петлите на двойки и ги пратих напред в галоп с указания, че на всеки кръстопът двама трябва да се откъсват от ядрото и да навлизат във всяко отклонение. Ако някоя двойка види нещо, което да указва, че два коня са излезли от гората на пътя, единият трябва да остане близо до отклонението, а другият незабавно да препусне обратно към мен. Препуснаха в главоломен галоп, може би се надяваха да изкупят греховете си.
Известно време с Лант и Ридъл яздехме мълчаливо, на по-отмерен ход, и оглеждахме грижливо пътя от двете страни. Настойчивост, който все още водеше коня на Пчеличка, беше изостанал по-назад. Оглеждах заснежения терен от лявата страна на утъпкания път, а Ридъл наблюдаваше дясната. Мислех за Пчеличка. Предната нощ тя беше яздила с Шайн. Беше захапала някого и по някакъв начин това бе помогнало на Шайн да се освободи. Защо не бе могла да се освободи самата тя? Отново беше откъсната от мен, изчезнала, както личеше по всичко, през стълб на Умението. Тъга и отчаяние ме налегнаха отново, подсилени от задържалото се въздействие на елфовата кора. Гледахме не само за дирите на Шайн, но и за всичко, което можеше да покаже, че са минали шейни или конен отряд. За какъвто и да е знак за малката ми дъщеря. След малко Ридъл каза високо:
— Няма да съм човек, ако не попитам.
Знаех въпроса му.
— Вярно е, Сенч е техен баща.
— Знаех за Лант, но не и за момичето. Защо Сенч го е пазил в тайна?
— Ами, защото е Сенч. Не ми каза, че Лант е негов син, допреди няколко дни. Макар че би трябвало и сам да се сетя по приликата.
Ридъл кимна и каза:
— Мисля, че в Бъкип знаят повече хора, отколкото Сенч подозира. Беше съвсем очевидно от начина, по който се отнасяше с Лант от самото начало. Тъй че защо да пази Шайн в тайна?
Помълчах, а после Лант каза кисело:
— Искате ли да ида напред, за да можете да си клюкарствате за моето потекло и за сестра ми насаме?
Изгледах го.
— Лант. Ридъл е женен за моята дъщеря, Майсторката на Умението Копривка. Тя ти се пада роднина. Тъй че мисля, че това прави всички ни роднини.
Ридъл надви усмивката на лицето си.
— И всъщност обсъждам баща ти, а не теб. Сенч! Направо ужасно! Какъв скандал! — Усмивката му се разшири, въпреки усилията му.
