Тя се взря в него и примигна, сякаш се мъчеше да подреди паметта си. Познавах това чувство. Плачеше без сълзи, носът ѝ течеше, страните и носът ѝ бяха пламнали. Най-сетне проговори.
— Предната нощ. Дуалия ги поведе. Всички се държахме за ръце. Аз бях накрая, с Керф. И Сула. В последния миг Пчеличка се наведе и захапа ръката му. Издърпа го в камъка. Той пищеше, когато влезе. — Гласът ѝ се извиси на последните думи, сякаш това ѝ носеше удовлетворение. Обърна се отново към Лант, сякаш озадачена от това колко лесно я е пуснал.
Ридъл отново я обърна с лице към себе си.
Помъчих се да задържа гласа си спокоен.
— Шайн. Трябва да ни заведеш до онзи камък. Веднага. Трябва да отида за Пчеличка.
Тя бавно отмести поглед от лицето на Ридъл към моето. Очите ѝ станаха безмилостно твърди, а гласът — детински:
— Ти ни остави през един камък. И тогава
— Знам. И много съжалявам. Но ти вече си в безопасност. И трябва да намерим Пчеличка, за да бъде и тя в безопасност. — Говорех много простичко, все едно беше дете. Помнех онази накъсана разсъдливост, която идва след изтезание или след крайно тежко усилие. Да ѝ викам нямаше да помогне с нищо.
Тя се наведе към мен и прошепна:
— Не. Трябва да се махнем оттук, далече. Те може да се върнат от камъка. А и все още имаше войници, блуждаеха из гората. Оставих огъня да гори, за да ги подмами, и взех коня, и се махнах колкото се може по-тихо. Жалко, че белият кон тръгна след мен. Толкова лесно се вижда нощем. Щях да го убия, за да престане да върви след мен, ако имах нож. Но нямах нищо. Нищичко. И стана много тъмно, за да мога да намеря път. Тъй че намерих една гъста дъбрава и се скрих там до разсъмване. — Пое си дъх. — Яздих през гората, докато не намерих път. Препускахме в галоп и препускахме, докато глупавият кон не отказа да тича. И тогава ви намерих.
— Трябва да ни заведеш до камъка. Виждаш ли всичките тези гвардейци? Те ще те защитят.
Тя вдигна очи и погледна към чакащите бойци. После присви устни.
— Не мисля, че бих могла да намеря мястото. Дори и да го исках. Моля ви. Трябва да се махнем, много далече от тук.
— Ще се махнем — увери я Ридъл. — Но първо трябва да се върнем за Пчеличка.
Тя го зяпна и задиша все по-дълбоко, докато не се уплаших, че ще закрещи отново.
— Вие не разбирате. Не мога да се върна там! — Очите ѝ станаха много кръгли и много черни. — След като Пчеличка издърпа Керф вътре. Ние, ние бяхме… Имаше още халкидци наблизо. Дуалия каза така. Но те влязоха в камъка и ни оставиха, Сула и мен. И Сула, Сула започна да пищи и да ме удря, и се опита да тръгне след тях в камъка. Трябваше да я накарам да млъкне. И… тя беше част от тях, ония, дето съсипаха дома ни и ни отвлякоха. Тъй че аз… аз я убих. Мисля.
— Трябвало е да я убиеш — казах ѝ. — Не можех да я оставя да мисли за това. — Трябвало е да я убиеш и баща ти ще е много горд с теб, че си го направила. Това е правилното решение. Кой камък? — Сърцето ми бушуваше. Копривка и Предан ми бяха казали, че няма никакви записи за портали на Умението в този район. Бяха ли ме излъгали? Изпитах гняв, последван от страха, че камъкът е неизвестен.
Но усилието ми да я успокоя и да я накарам да се съсредоточи се провали.
Тя бавно извърна глава към мен.
— Баща ми ли? — попита глухо.
— Нашият баща. — Гласът на Лант прекъсна и ми се прииска да го ударя. „Не сега, не сега.“ Но той продължи: — Лорд Сенч е твой баща.
Тя примига. Изражението ѝ ми напомни за бездомно животинче. Скоро щеше да рухне и с нея — шансът ми да намеря Пчеличка. Заговори бавно.
— Лорд Сенч е твой баща имаш предвид. Ти ми каза тайната си… в нощта преди…
Очите ѝ се разшириха. „Не, не позволявай мислите ѝ да се върнат към деня, в който бе изнасилена и отвлечена.“ Помъчих се да запазя гласа си спокоен.
— Трябва да знам къде е камъкът, Шайн!
Лант вдигна треперещата си ръка.
— Нека да кажа. Нека да се каже преди гвардията ви да е дошла тук. Нека да го кажа и да се свърши! Не мога да го понасям това повече. — Погледна я, лицето му бе изпълнено със скръб. — Шън… Шайн. Ти си моя сестра. Шайн Звездопад. Лорд Сенч е баща и на двама ни.
Тя зяпна, очите ѝ зашариха от мен към Ридъл, после към Лант.
— Това е лоша шега — каза накъсано. Долната ѝ устна затрепери. — Ако изобщо ме обичаш, ще ме отведеш оттук, колкото може по-бързо.
Лант ме погледна измъчено.
Понякога е по-добре да смъкнеш превръзката бързо.
— Разбира се, че те обича — уверих я. — Той е твой брат. Никога не би позволил да пострадаш.
Тя извърна рязко глава и ме зяпна.
— Мой брат?!
Ридъл ни гледаше слисано. Някои тайни не може да се запазят безопасно. Не и без риск от ужасни последствия. Заговорих тихо:
— Лорд Сенч е баща и на двама ви. — Поех си дъх и се опитах да заговоря сърдечно. — А сега трябва да ни заведеш обратно до камъка. Където е изчезнала Пчеличка.
Тя ме зяпна. После отново извърна глава и погледна брат си. Какво видя там? Същите прилики, които бях видял аз, след като се бях научил да гледам за тях?
