— Фиц. — Гласът на Ридъл бе тих, но настойчив. — Виж!
Бяло палто. Светла кожа, светла коса. Мъртва. Просната на гръб в снега, единственият цвят бе само малкото кръв, потекла от устата ѝ. С Ридъл се надвесихме над нея, глава до глава. Пъхнах ръка под врата ѝ и повдигнах. Не беше прекършен.
— Здраво стискане е било, и дълго — каза той. — Впечатлен съм.
Кимнах. Дъщерята на Сенч. Стискаш за врата и натискаш с пръсти силно, за да смачкаш гръкляна. Без въздух противникът се задавя в собствената си кръв. Не е най-бързата смърт на света, нито най-кротката, но беше свършило работа.
Пуснах главата да падне в снега и се изправих. И ето го, точно пред мен.
Видял бях извисяващия се каменен блок, но не бях разпознал какво е. Голямото дърво, което бе израснало до него, почти го беше съборило. Камъкът се беше килнал пиянски и едната му страна докосваше снега, натрупан около него. Лишеи пълзяха по ръбовете. Приближих се към него бавно, все едно беше дивеч, който дебнех. Лант и Ридъл ме последваха, но двамата ми Петли останаха с Настойчивост, сякаш надушваха опасност.
Някой беше забърсал наскоро снега от най-горната част на камъка. Сто въпроса ме засипаха. Как бяха узнали Слугите, че този камък е тук? Владееха ли Умението, за да могат да го използват? Знаеха ли повече за тази магия от мен? Бяха ми казали, че няма стълбове на Умението в този район. Как Слугите бяха научили за него, а ние не? Все полезни въпроси, а отговорите им несъмнено щяха да са още по-полезни. Но да размишлявам сега над тях беше загуба на време.
— Знаеш ли къде води? Разпознаваш ли руната?
— Да. — Беше една от малкото, които познавах много добре. — Отива до тържище на един кръстопът, отвъд Планинското кралство. Когато тръгнахме да намерим крал Искрен, минахме по един път на Праотците и се натъкнахме на него. Не е далече от мястото, където намерихме спящите каменни дракони. — Наистина го помнех добре. Двамата с Шута за кратко бяхме завладени от магията му. Паметният камък там беше силен и той сякаш се беше превърнал в някой друг, стародавен Бял, минал някога там, поет или шут…
Смъкнах ръкавицата си.
— Фиц, не! Свържи се първо с Копривка, уведоми я какво искаш да…
Опрях ръката си на студения черен камък.
И нищо не се случи. Бях изумен. И ядосан.
— Може би е счупен. — Ридъл го каза колебливо и долових нежеланието му да ме окуражава изобщо.
— Шайн каза, че са минали през камъка. — Наместих ръката си точно на руната, натиснах с пръсти студения груб отпечатък. Нищо. Нищо не можех да усетя от камъка.
Елфовата кора.
Не. Не можех да си позволя да съм умъртвен за Умението точно сега. Не можеше да е така, не и когато Пчеличка можеше да е само на две стъпки през мрака от мен.
— Не. Не!
Потърках длан по изронения от времето студен камък. Усетих как кожата на дланта ми задра по него.
— Не!
— Фиц, може да е…
Не помня какво още каза Ридъл. Натисках камъка, ударих го с юмрук. Изпаднах в ярост. Пред очите ми почервеня и потъмня. А когато гневът ми премина, видях, че съм удрял с бойна брадва стълба-Умение. Не помнех кога съм я измъкнал от ремъка на гърба си. Ръцете, гърбът и раменете ме боляха от силата на ударите, но на самия камък не се виждаше и следа от тях — имаше само няколко сиви драскотини на черната му повърхност. Останал бях без дъх и по гърба ми се стичаше пот, сълзи бяха потекли по страните ми. Усетих, че съм прегракнал от проклятията, които бях ревал.
Пуснах безполезното оръжие в снега и се надигнах, дробовете ми крещяха за въздух. Успях да се изправя и се огледах. Всичките ми спътници стояха в боязлив кръг, на много безопасно разстояние.
— Фиц? — каза тихо Ридъл.
— Какво?
— Защо не се отдръпнеш от тази брадва?
Вместо това се наведох и я вдигнах. Огледах нащърбения ръб и я прибрах в клупа на гърба си. Наведох се, гребнах шепа сняг в раздраната си длан и го изядох. Влагата облекчи гърлото ми.
— Приключих — казах уморено.
— Какво стана? — попита Лант.
— Глупост стана — отвърнах му. — Пих чай от елфова кора, за да не може магьосникът им да скрие Пчеличка от мен с Умението, и умъртвих Умението си дотолкова, че не мога да използвам един портал. Тя може да е само на две стъпки оттук, а не мога да ги хвана!
— Сега какво, сър? — Беше един от Петлите ми.
Сега какво? Седнах в снега. Беше студен. Все едно. Помъчих се да овладея мислите си. Като че ли бе изтекло много време. Вдигнах очи към Ридъл, който все още стоеше на разстояние.
— Аз оставам тук. Настойчивост, вземи Бързонога. Тя е бърза. Препускаш до замък Бъкип. Ридъл и Лант, следвате го колкото можете по-бързо, но се обзалагам, че момчето ще стигне там първо. Отиваш право при Майсторката на Умение Копривка. Казваш ѝ какво се случи тук и я молиш да ми изпрати Умели, които са опитни в използването на камъните за пътуване и знаят как да боравят с оръжие. Ридъл и Лант, вие докладвайте подробно на крал Предан.
Настойчивост заговори боязливо:
— Сър, не знам най-бързия път.
