Персоналът ѝ?! Една слугиня. Но жилището беше значително по-голямо от досегашната ми единична спалня. Беше малко по-нататък по коридора от лорд Сенч. Без достъп до шпионския лабиринт. Гледах Спарк втренчено.
— Разбира се, те са преустройвани след това. Няколко пъти, предполагам. Много са хубави, сър. Има великолепна гледка към морето и можете да гледате към градините долу.
— Да, знам — казах вяло.
— А приятелят ви трябва да заеме стаите, дадени преди на лорд Златен. Познати стаи за него, макар че няма да издам това на никого, освен на вас. Аз ще го обслужвам. Както и вас, разбира се. Ще имам стая, която е част от неговия апартамент.
Стаята, която някога обитавах.
— И твоята работа се променя, изглежда.
Тя поклати глава и една къдрица се измъкна от шапчицата и заигра на челото ѝ.
— О, не, сър, слугиня съм, откакто дойдох в замък Бъкип. — Усмихна се, но в очите ѝ имаше тревога. Обща беше тази тревога за двама ни.
— Разбира се. Благодаря ти.
— О, ключът ви, сър. За новите ви стаи.
— Благодаря. — Взех го. — Мисля да намина при лорд Сенч сега.
— Както желаете, сър, разбира се. — Приклекна отново в реверанс, малко по-изящен този път, след това се обърна и забърза по пътя си. Запътих се към жилището на Сенч; подозирах, че той стои зад тези промени, по някаква своя тайнствена причина. Очаквах да ми обясни всичко.
Почуках на вратата и един слуга ми отвори. Тръгнах към спалнята, но слугата ми посочи към дневната. Топло и силно ухание от димящо котле изпълваше въздуха. Сенч, облечен в мек халат, се бе настанил до огъня. Шайн седеше на тапициран стол срещу него с чаша в ръце. Носеше простичка скромна рокля в тон със зелените ѝ очи. Косата ѝ беше сплетена и прибрана на тила. Влиянието на Кетрикен, сигурен бях. Двамата се обърнаха към мен, щом влязох. Шайн като че ли се притесни.
А Сенч… Сенч ми се усмихна доброжелателно. С кротката, леко смутена усмивка на старец. За краткото време, откакто го бях видял за последен път, се беше състарил. Можех да видя очертанията на черепа под тънката плът на лицето му. Очите му изглеждаха почти стъклени. Зачудих се за миг дали ме позна.
— О, ето те и теб, момчето ми. Тъкмо навреме. Шайн ни направи чай. Чудесен е. Искаш ли?
— Какъв е? Не разпознавам аромата. — Влязох бавно. Сенч посочи стола до своя и седнах.
— Ами чай. С подправки и какво ли не. Джинджифил, мисля. Корен от женско биле може би? Сладък е. И силен. Много приятен за студен ден.
— Благодаря — казах и взех чашата от ръцете на Шайн. — Сякаш сте ме очаквали.
— О, винаги е приятно да имаш компания. Надявах се Лант да намине. Познаваш ли момчето ми Лант?
— Да. Да, познаваме се. Ти го прати при мен във Върбов лес, помниш ли? Да е учител на малкото ми момиче. На Пчеличка.
— Нима? Да, да. Учител. Лант би се справил добре в това. Добра душа е той. Нежна душа.
Кимаше, докато говореше. Не. Не кимаше. Беше парализа, клатеше глава. Погледнах Шайн. Тя отвърна на погледа ми, но не проговори.
— Сенч. Моля те… — Не знаех какво го моля. — Добре ли си?
— Съвсем добре е — каза Шайн предупредително. — Когато никой не го кара да се пресилва. И не му казва неприятни неща.
Зачудих се дали и тя не е в същото състояние.
Вдигнах чашата към устата си и я опрях до устните си. Помирисах. Никакви познати ми лечебни билки. Видях как Шайн отпи от своята. Погледна ме в очите.
— Има и малко успокоителни билки в чая. Но са много слаби.
— Много слаби — съгласи се Сенч и отново ме удостои с изнервящо добродушната си усмивка.
Откъснах погледа си от неговия и се обърнах към Шайн.
— Какво не е наред с него?
Тя ме погледна озадачено.
— Баща ми си е съвсем добре. Радва се, че съм тук.
— О, да — съгласи се той.
Шайн заговори тихо:
— Спрял е да използва Умението, за да крие състаряването си. Не бива да го използва повече, нито билките, които използваше.
Огледах стаята, докато се мъчех да потисна паниката, надигаща се в мен. Крал Умен ме гледаше отгоре от портрета си. Пронизващият му поглед и волевата брадичка на Пророк само ми напомниха още по-остро как бе угаснал отпаднал преждевременно умът му, жертва на опустошителната болест, болката и лекарствата, които взимаше, за да я потисне. Нещо в думите на Шайн привлече вниманието ми.
— Откъде знаеш това? Че не може да използва Умението?
Тя изглеждаше леко стъписана, сякаш ѝ бях задал неприличен въпрос.
— Лейди Копривка ми каза. Обясни, че го е използвал до крайност, по начин, който е надвишавал способността му да го контролира. Каза, че не може да ми го обясни съвършено, след като аз не притежавам тази магия. Но каза, че сега той е уязвим. Че не трябва да се опитва да борави с Умението и че никой не трябва да го използва върху него.
Отговорих на въпроса, който не зададе.
— Аз не съм опасност за него. Пих много силен чай от елфова кора, за да не може Винделиар да замъгли мислите и възприятията ми. Това отнема способността за Умението.
