— О, моля те. Това не прави чест на никого от двама ни. Фиц, ти си излязъл от сенките и си на слънчева светлина, където всичко, което правиш, ще се следи внимателно. Понеже си така наскоро възстановен при нас, дори и най-малкото ти действие е от огромен интерес и подхранва клюката. Не съм Сенч, не мога да измислям мигновено було от лъжи, което да загръща в благоприличие всичко, което правиш. — Пое си дъх. — Докладвай. Не пропускай нищо. Кажи ми всичко, което не сподели с майка ми и с дъщеря си. Докладвай ми все едно, че съм Сенч.
Самозабравих се и попитах:
— Как е Сенч?
— Малко по-добре. Можеш да отидеш в стаята му и да видиш сам. По-късно обаче. Принц Фицрицарин, не аз докладвам на вас. Дайте ми описание на
Взех решението си бързо. Може би беше време моят крал наистина да ме опознае. Може би неговите придворни убийци не трябваше да крият мръсната работа, която вършеха за трона. И аз също. Тъй че му разказах и не пропуснах нито една подробност. Казах му как упоих спътниците си и как бях взел и семе на карис, и елфова кора. А след това му разказах в подробности какво бях направил на чаровния изнасилвач и на „херцог“ Елик.
Той не ме прекъсна. Лицето му остана безстрастно. Когато свърших, помълча дълго. Опитах се да не се натрапвам, но накрая се размърдах. Той ме погледна отгоре. Дали ме прецени и сметна, че не отговарям на изискванията? Дали съжали, че изобщо ме е извадил от сенките?
— Принц Фицрицарин Пророк. Ти беше свидетел как се опитах да избягам от това кой и какво съм. Напомни ми за моя дълг и ме върна към него.
Млъкна и ме изгледа.
— Знам, че не винаги сме се отнасяли с теб като с принц. Бяха ти възложени задължения несъвместими с родословната ти линия, обучен си за задачи, които изобщо не би трябвало да са твои. Или на Сенч. Знам, че волята на моя дядо те е поставила на този път.
— А сега моята воля е да те махна от него. — Изчака, докато проумея думите му. — Разбираш ли ме? Виждам, че не. Добре. Принц Фицрицарин Пророк, ти никога повече не трябва да се смяташ за придворен убиец. Никога повече няма да вършиш така наречената „тиха работа“ или да бъдеш ръката на кралското правосъдие. Моето правосъдие ще бъде въздавано на дневна светлина, пред всички. Не чрез отрова или нож в тъмното. Сега разбираш ли ме?
Кимнах бавно. Главата ми се въртеше. Толкова много пъти, толкова много десетилетия бях негодувал и се бях заричал да не убивам повече. Толкова пъти бях заявявал, че не съм повече придворен убиец. Но сега моят крал ми отнемаше титлата и задълженията, свързани с нея, и го почувствах като укор. Примигах. Не съпруг. Едва ли баща. И не убиец. Какво бе останало от мен?
Беше ли доловил въпроса ми?
— Ще се държиш така, както се полага на принц от родословието на Пророка. С чест и достойнство. С благородство. Ще споделяш мъдростта на годините си с моите синове и ще помагаш в напътствията им към зрелостта. Ако те изпратя на дипломатическа мисия, ще преговаряш и няма да тровиш никого! Ще си принц Фицрицарин Пророка.
Всеки път, когато изговореше пълното ми име с титлата към него, се чувствах почти все едно изрича заклинание на обвързване. Все едно искаше да постави граници около мен. Усетих се, че кимам. Това ли беше имал предвид Шутът? Че някой ще определя живота ми вместо мен. А това, което описваше Предан, не беше толкова ужасно. Защо тогава го усещах така празно?
Той все още ме гледаше втренчено.
Кимнах и казах:
— Разбирам, ваше величество.
— Кажи го. — Думите му бяха властни.
Поех си дъх. Това, което изрекох, звучеше почти предателски.
— Вече не съм вашият придворен убиец, крал Предан. Трябва да се държа винаги като принц Фицрицарин Пророка.
— Не. Не „да се държиш“. Да
Поколебах се.
— Лейди Розмарин…
— Е лейди Розмарин. — Безапелационно.
В ума ми гъмжаха въпроси като риби в каца вода.
— Принц Фицрицарин Пророк, очаквам да ви видя на трапезата ни тази вечер.
Потръпнах при мисълта да се потопя отново в дворцовия живот. Той добави по-тихо:
— Стой със семейството си, Фицрицарин. Това е нещо, което ще понасяме заедно.
Бяха ме освободили. Поклоних се отново.
— Ваше величество.
Обърнах се и се оттеглих.
Бях напълно разсеян, когато минах през преддверието и продължих по коридорите на замък Бъкип. Стреснах се, когато чух забързани стъпки зад мен. Обърнах се и видях Спарк, бързаше да ме настигне.
— Сър, моля ви, за момент!
Страните ѝ бяха зачервени и за миг ме жегна страх. Да не би нещо да беше сполетяло Шута?
Но когато ме настигна, новината ѝ едва ли можеше да ме изненада повече.
— Сър, исках само да ви уведомя, че привърших с местенето на нещата ви в новите ви покои.
— Новите ми покои?
— Стаи, по-подходящи за вашето, ммм, ново положение, сър. — Спарк явно бе точно толкова притеснена от това, колкото и аз. Държеше лъскав месингов ключ, окачен на сплетена копринена връзка. — Вече сте настанен в Хелиотропния апартамент.
Зяпнах я.
— Казаха ми, че е бил зает от лейди Търпение и персонала ѝ преди.
