Тази нощ изобщо не спах. Спорех със себе си, а след това взех книгата на Пчеличка. Запрелиствах я бавно, удивлявах се на илюстрациите ѝ и на странните ѝ фантазии. Но дори и това не можа да ме отвлече. Сенч беше прав. Вироглавото момче, което бях някога, щеше да е тръгнало на път преди месец. Напомних си за времената, когато се бях поддавал на такива импулси. Първия път ме беше докарало в тъмниците на Славен. Втория път котерията на Умение на Славен едва не ме беше убила. Никакви грешки не можех да си позволя този път. Добре знаех, че ще ми е последният. Тъй че обмислих с какво разполагам. Умението ми се беше възстановило. Тялото ми беше заякнало, оръжията ми бяха готови. Пролетта скоро щеше да дойде. Погрижил се бях колкото мога за всички в замък Бъкип. Щях да уредя нещата си във Върбов лес и да тръгна.
На другия ден заявих, че ще отида до Върбов лес да видя как са там. Никой не възрази. Копривка напълни два коша с подаръци и дрънкулки за слугите. Настойчивост щеше да дойде с мен, защото прецених, че трябва да посети майка си и може би да остане там.
Денят ни за пътуването изгря син и ясен. Бях поканил Шута да дойде с мен. Той отказа. Очаквал го бях. Това, което ме изненада, беше тихият гняв в гласа му, когато каза:
— Докато ти се мотаеш насам-натам, аз трябва да се подготвя за пътуването си до Клерес. Когато каза, че не можеш да тръгнеш с мен заради Пчеличка, разбрах. Когато каза, че е отвлечена и че не можеш да напуснеш, докато тя не бъде спасена, разбрах. Но те унищожиха детето ни, а ти все още не правиш нищо.
Изчака за отговор и мисля, че мълчанието ми само усили гнева му.
— Не те разбирам вече — каза тихо. — Те унищожиха детето ни. Лежа буден и обмислям отмъщението си. Напрягам тялото си да укрепне. Ежедневно правя усилия да стана по-издръжлив. Готов съм в мига, в който кажеш, че тръгваме. А ти ми предлагаш разходка. До Върбов лес. — Тонът му беше пълен с негодувание.
Казах му истината.
— Не съм убеден, че здравето ти би позволило да пътуваш до Клерес, още по-малко да предприемеш отмъщението, което искаш. Не си готов, Шуте. — Премълчах, че можеше никога да не бъде.
— Но с теб или без теб, трябва да го направя. Нямам избор. Тъй че си правя своите планове.
— Винаги сме имали избор, дори когато всички възможности са изглеждали лоши.
— Имам само един път — настоя той. Поклати глава, после приглади с ръка облака светла коса. Гласът му се промени. — Фиц, започнах отново да имам сънища. Както когато бях дете.
— Всички имаме сънища.
— Не. Не всеки има такива сънища. Тези сънища са спрямо обикновените сънища както пиенето на вино спрямо помирисването му! Те са очевидно знаменателни.
— От драконовата кръв ли са? Помня, че ми каза, че си имал драконови сънища. За лов и за летене.
Той пренебрегна въпроса ми с махване с дългопръстата си ръка.
— Не. Онези бяха други. Тези са… Фиц, знам какво ни предстои. Трябва да тръгнем. Сънувам за Вълка от Запада.
Думите прокънтяха познато в ушите ми, но не можех да се сетя къде съм ги чувал. Мой ред беше да поклатя глава.
— Трябва да тръгвам, Шуте. Има неща, които трябва да се уредят.
Той сви устни.
— С теб или без теб, приятелю. С теб или без теб.
И така го оставих. Изглеждаше лош начин да се разделим и се бях смълчал, когато потеглихме от замък Бъкип. Яздех една здрава кобила от конюшните, която нямаше нищо против кошовете. Настойчивост яздеше до стремето ми, също смълчан. Мисля, че мисълта за гостуване у дома повече го плашеше, отколкото го радваше.
Пътуването ни беше без произшествия. Времето се задържа хубаво. Охраната ми се държа добре в хановете и Фоксглоув изглеждаше доволна от тях. Когато наближихме Върбов лес, сърцето ми натежа, а Настойчивост стана мрачен. Щом отбихме от пътя по дългата алея, оклюмалите натежали от сняг брези надвиснаха в дъга над нас и затъмниха деня. В един момент Настойчивост извърна глава настрани и се загледа и разбрах, че там е паднал от халкидската стрела. Никой от двама ни не проговори.
Видях изгорелите конюшни още преди да сме зърнали къщата. Бях се разпоредил останките от плевника и костите на загиналите там да се изгорят. Развалините вече бяха разчистени, останало беше само едно пепеляво черно петно отъпкан сняг около каменната основа. Вдигаха се нови греди; единият край вече беше затворен. Един булдог ни посрещна с лай и ръмжене. Момиче притича, хвана го за нашийника и го задърпа назад.
— Това е господарят! — извика някой в конюшните и видях как друг забърза към къщата. Няколко ратаи дойдоха да вземат коня ми и коня на Фоксглоув и упътиха гвардейците къде могат да подслонят животните си. Освободих Настойчивост да им помогне.
