— Знам, че беше трудно за Шута, но мисля, че беше разумно решение. Може би той никога няма да бъде толкова весел като някога, когато беше лорд Златен, но вече не трепери в тъмното. Със сигурност това е по-добре за него, отколкото да се крие в старата тъмна бърлога на Сенч.
— Какво ще стане с онези стаи?
— О, евентуално ще преместим гардероба в стаята на лейди Дайми и ще възстановим вратата към тях. Лейди Розмарин е започнала да преглежда какво има там. Каза ми, че с някои неща трябва да се внимава. Няма бързане. Една празна стая или пет в този разхвърлян замък не е толкова голяма грижа като един дракон в Беарния. Мислил ли си какво би могло да се направи с дракона Балипер?
— Бих помогнал с удоволствие в разтребването на старата бърлога. Розмарин е права, че там има вещи, които трябва да се изнесат с голямо внимание. Ще се погрижа за някои от тях.
И много вещи, които щяха да са доста полезни за мен. Вече замислях да го направя колкото може по-скоро. Знаех няколко входа към шпионския лабиринт. Но сега не беше моментът да разсъждавам за това, за да не усети Предан посоката на мислите ми. Така че добавих:
— Колкото до дракона, винаги може да се убие. Но след като може да говори с някои хора и след като има родственици сред драконите на Келсингра, това може би няма да е най-доброто решение.
— Последният ни изход е, да. Ако го убием, херцозите ми ще го приемат като най-лесното решение. Точно сега съм забранил всякакви бойни действия срещу който и да е дракон.
— Ами, тогава единственото решение е да се отнесеш с него както би се отнесъл с всеки зле възпитан гост. Избираш какво ще му дадеш, предлагаш го безплатно и се надяваш да е доволен от това. Не му предлагаш удобства. Надяваш се да остане за много малко. — Помъчих се да измисля ново решение. — Сравняваш фермите, които нападат, с тези, които не закачат. Откриваш какви условия предпочитат и не ги създаваш.
— Ама много ядат — измърмори Предан притеснено.
— Твърде много! — съгласи се внезапно Сенч. Двамата се извърнахме към него. Очите му блестяха от яд. Гледаше право към мен. — Твърде много розмарин има на тази птица! Не мога да го понасям. Има ли нещо по-лошо от калфа готвачка, която си въобразява, че знае по-добре от майсторката си! Мърла! Това е тя!
— Лорд Сенч, това не е птица, а сърнешко. И никакъв розмарин не намирам в него — отвърна кротко, но без полза Предан на оплакването му.
— Пфу! — Сенч избута чинията си настрани. Посочи ме с възлестия си пръст. — Моето момче щеше да се съгласи с мен, мисля! Той никога не обичаше тя да разбърква котлето, моят Фиц. — Бавно огледа стаята. — Къде е Фиц? Моето момче?
— Тук съм — казах безнадеждно.
Погледът му се върна на мен.
— О, съмнявам се. — Отпи бавно от виното си. След като го остави, ме погледна отново и рече: — Знам си аз момчето. Щеше да си знае работата. Щеше да е усетило шпорите. Отдавна щеше да е заминало, да.
Усмихнах се и го потупах по ръката.
— Импулсивното момче, което тичаше из замък Бъкип с изваден меч ли? Наистина отдавна си е отишло, лорд Сенч.
Сенч трепна. За миг зеленоокият му поглед се сплете с моя. След това той се усмихна унило.
— Толкова по-добре. — Въздъхна бавно. — Макар че ми липсва понякога.
В този сън всичко вонеше. Бях в едно ужасно място. Около мен обикаляха животни без кожи. Приличаха на сърни, окачени в навесите за охлаждане, след като кръвта се е изцедила от труповете и когато ловците вече са ги одрали. Не знам откъде знаех това, защото никога не бях виждала ловци да тръгват на лов, нито сърни, окачени да им изтече кръвта преди дрането. Животните бяха тъмночервени и синкави и розови, с лъскави бели мускули. Най-лошото беше с облещените им очи. Не мигаха.
По улиците мъжете и жените носеха кожите на животните. Беше толкова явно погрешно и в същото време всички в Уортълтрий мислеха, че е най-нормалното нещо на света. Не исках да съм там.
На водата една голяма морска птица с широки бели криле ни повика да побързаме. Накараха ме да тръгна.
