— Но дори наистина Слугите да са служили, отдавна са забравили тази своя служба — продължи той. — Има рангове Слуги. Най-долното ниво са сервиторите, или прислужниците. Не е нужно да се притесняваме с повечето от тях. Те идват, за да се издигнат в ранговете на Слугите, но повечето остават скромна прислуга през целия си живот. Когато унищожим господарите им, те ще се разпръснат. Малка част са децата, родени от Слугите, рожби с амбиции. Те биха могли да представляват проблем за нас. След това са колаторите, или събирачите, които четат сънищата и ги сортират, правят преписи и поддържат указатели. Събирачите са общо взето безвредни. Умните от тях се използват като гадатели от Слугите, да стрижат парите на простолюдието, като изкривяват пророчества така, че да съвпадат с желанията им. Те също биха били малка заплаха, ако по-горните в йерархията се премахнат. Като кърлежи на куче. Ако кучето е умряло, кърлежите измират от глад. След това са лингстрите, като Дуалия. Лингстрите общо взето правят каквото им се каже от манипулорите. И лингстра няма да се спре пред никое злодейство, щом господарите наредят. Манипулорите са тези, които се съветват с грамадите от сънища, събирани стотици години, проучват ги и откриват как по най-добрия начин да трупат богатството на Слугите. А над манипулорите е Съветът на Четиримата. Те са коренът на злото, в което са се превърнали Слугите. Всички са потомци на Слуги, не са познавали никакъв друг живот освен богатство и привилегии, изградени върху откраднати пророчества, които би трябвало да се използват за подобряване на света. Те са тези, които са решили, че трябва да притежават Неочаквания син, на всяка цена.
И в този момент разбрах, че това са четиримата, които щях да убия. Продължих упорито с въпросите си.
— Има и други. Шайн каза че Дуалия ги наричала лурики.
Той присви устни.
— Те са нещо като невежи деца, които вярват безрезервно във всичко, което им се казва. — Стегнатата му уста ми подсказа, че не е съгласен с тази преценка. После добави: — Или човек може да ги види като предатели на собствения си вид. Те са децата на Белите, които не са се обучили правилно или са проявили дарбата си в предусещането по странни начини. Винделиар е пример за това. Някои не виждат нищо от бъдещето, но са вещи в запомнянето на всеки сън, който са прочели. Те са като ходещи библиотеки на свитъците със сънища, могат да цитират каквото са прочели и да кажат кой го е сънувал и кога. Други са вещи в тълкуването на едно събитие и изреждането на сънищата, които са го предрекли в различни форми. Тези, които са следвали Дуалия и са умрели, са заслужавали да умрат. За това можеш да ми вярваш абсолютно.
— Сигурен си в това, така ли?
— Говоря за тези, които държаха и подаваха инструментите за мъченията ми. За тези, които забиваха иглите в гърба ми, за да вкарат горящите цветове под кожата ми. За тези, които педантично врязваха бразди по лицето ми. За тези, които изрязаха Умението от пръстите ми. — Вдиша разтреперано. — За тези, които са избрали да живеят безметежно и освободени от съвест, като наблюдават агонията и падението на други.
Започнал бях да треперя, но не толкова ужасно като него. Той направо се тресеше. Вдигнах го да стане и го прегърнах, за да успокоя и себе си, колкото и него. Двамата бяхме познали допира на мъчителя, а това създава обща основа, която на други е трудно да разберат.
— Ти ги уби — напомни ми той. — Онези, които те изтезаваха в тъмницата на Славен. Когато имаше шанс, ги изби един по един.
— Да. — Спомних си за младежа, последния от онзи патрул, как умря от отрова. Съжалявах ли го? Може би. Но ако отново се окажех в това положение, пак щях да го направя. Изправих рамене и повторих обещанието си. — И когато получа шанса, Шуте, ще направя същото с онези, които са те изтезавали. И с онези, които са наредили изтезанията.
— Дуалия — каза той и гласът му бе изпълнен с омраза. — Тя беше там. В галерията. Гледаше. Имитираше писъците ми.
— Галерия ли? — попитах объркано.
Той опря длани на гърдите ми и внезапно ме избута от себе си. Не се обидих. Познавах тази внезапна нужда да не те докосват. Когато заговори, гласът му бе станал висок и звучеше все едно, че ще се разсмее, но не се разсмя.
