— Мъст! — заговори вместо мен кралицата ми с жар, която ме изненада. — Кървава и праведна мъст над онези, които отвлякоха дъщеря от нашата кръв. Също като онази, която нанесе, когато Бледата жена открадна майка ми и сестра ми! Ако знаехме, че имат далечна бърлога, в която се крият, щяхме да пренесем войната при тях! И това сега никога, никога нямаше да се случи! — Елиания вдигна трепереща ръка и посочи Почтен. — Давам ти моя син. Той ще язди до теб, за да отмъсти за това тежко оскърбление, за тази ужасна загуба за майчиния ни дом! Ще известя своята майка нарческата и сестра ми Коси, и тя ще събере мъжете от клана на Нарвала, за да се присъединят към вас!
Лицето на Почтен беше зачервено.
— Майко, кълна се…
— Почтен! Не се кълни. — Предан ми хвърли отчаян поглед. — Това в голяма степен напомня на милейди за времето, когато малката Коси беше отвлечена. И нощем я спохождат зли сънища за когато беше изтезавана и принудена да се предложи като стръв, за да ни подмамят в капана на Бледата жена.
О. Изобщо не го бях видял по този начин, нито бях помислял какви спомени буди у нея моята трагедия. Паднах на колене пред Елиания и я погледнах. По лицето ѝ се стичаха сълзи и ако се съдеше по очите ѝ — не за първи път този ден.
— Моя кралице. Моля ви. Спрете да плачете и имайте вяра в мен. Обещавам ви: тръгвам и скоро ще намеря къде е гнездото на тези змии. Нека Почтен остане тук, до вас. Ако имам нужда от него, ще известя Копривка да го призове и тогава може да дойде, да доведе каквато сила прецените за нужно по пътя, който ясно ще им начертая. Но засега, кралице, позволете ми да тръгна сам и тайно.
Не беше лесна поза за издържане, със схванатите ми колене, с наведената ми глава и с лицето ми, извърнато нагоре към нейното. Тя прехапа устна, след което ми кимна. Едва-едва.
— Сам? — Не бях осъзнал, че Ридъл е в стаята, докато не проговори.
— Сам — потвърдих.
— Ами аз?
Копривка отвори уста, но аз бях по-бърз.
— Знаеш отговора на това. Ако не останеш, не мога да тръгна. Копривка очаква дете. Мястото ти е тук, да пазиш това, което е скъпо и на двама ни.
Той наведе глава и каза тихо:
— Все пак не бива да тръгваш сам.
— Няма да е сам — намеси се Лант. — Аз отивам с него.
Обърнах се към него, но заговорих на всички:
— Лорд Сенч вече предложи да взема Фицбдителен. Дълбоко оценявам предложението му. Но тъй като трябва да направя първата си стъпка в пътуването през камъните-Умение, боя се, че трябва да замина сам, дори това да не е предпочитанието ми.
— А Шутът? — попита изведнъж Предан.
Не бях искал да обсъждам това.
— Той трябва да остане тук, и то по същите причини. Все още нямам сърце да му го кажа, но ще го направя. Пътувам през стълбовете, а това е достатъчно рисковано дори да съм сам. Последния път, когато пренесох Шута през камък, изцедих силата на Ридъл. — Извърнах глава и заговорих на всички. — Много е просто. Смятам да отида сам и бързо. Ще намеря пътя до Клерес. Ще проуча слабостите му. И тогава ще съобщя за този и за това, което ще ми трябва. — Усмихнах се насила. — Дори аз не бих бил толкова глупав да си въобразя, че ще мога да проведа солово щурм срещу цял град.
За миг настъпи тишина и се зачудих колко ли от тях наистина са си представяли, че ще съм толкова глупав. След това изригнаха възраженията.
— Но, Фицрицарин…
— Фиц, ще трябва да…
— Какъв е планът ти? — попита Кетрикен от мястото си до прозореца. Тихият ѝ глас се вряза през другите и настъпи тишина.
— Не е кой знае какъв план. — Изправих се. Коленете ми изпукаха тихо. Тялото ми се изцеряваше бързо, но все пак възразяваше на някои неща. — Събрал съм няколко инструмента и запаси. Посъветвах се с Шута за пътуването ми. Той ми даде имената на пристанища: Рибни кости, Фурнич, Уортълтрий, Клерес. И съм готов да тръгна. Утре.
Кетрикен клатеше бавно глава. Обърнах се и погледнах Предан.
— Не — каза той. — Не може да го направиш така, Фиц. Трябва да има вечеря за сбогуване и трябва да потеглиш от Бъкип като принц, а не да се измъкваш като… — Затърси думи.
— Самотен вълк — промълви Копривка.
— Точно — съгласи се Предан. — Ти беше отново въведен в двора. Не може просто да изчезнеш.
Отчаянието се надигна като прилив.
— Трябва ли всички да знаят какво отивам да направя?
За миг настъпи тишина. После Предан заговори бавно:
— Има слухове. Слухове от Върбов лес, клюки сред гвардейските части. Намерени са трупове. Явно белите хора са готови по-скоро да се самоубият, отколкото да бъдат пленени или да понесат трудностите в оцеляването сами. Скочили са от морските стръмнини. Видели са ги да го правят, а по-късно водата е изхвърлила останките на брега. Тъй че е имало въпроси. И страхове. Трябва да предложим някакви отговори.
Сенч щеше да е горд с мен. Веднага ми хрумна съвършената заблуда.
— Да обявим, че отивам да помоля Праотците за съвет какво да правя срещу такъв враг. И затова тръгвам през камъните на Умението и сам.
— Истинските Праотци — додаде Кетрикен.
— Истински Праотци?
