Не знам какво ме накара да го направя. Отидох до стола му и седнах на пода до него все едно бях на единайсет, а той беше майсторът ми. Той отпусна костеливата си длан на главата ми и разроши косата ми.
— О, момчето ми. Моят Фиц. Ето те. Вече. Кога тръгваш?
Знаеше. И за онзи миг беше отново Сенч, какъвто беше бил винаги за мен, знаеше всичко. Беше облекчение да говоря с човек, който ме разбира до дъното на душата ми.
— Веднага щом мога. Изчаках за по-хубаво време, събрах информация и възвърнах Умението си. Върнах си и физическата форма и възстанових някои от уменията си с оръжие. Доста време трябваше обаче.
— Наточването на ножа никога не е загуба на време. Най-сетне си научил това. Не си чирак вече, нито калфа дори. Това те прави майстор.
— Благодаря ти — казах тихо и се изненадах колко ме окуражиха думите му. — Ще трябва да измина част от пътя през стълбовете, а после да пътувам по суша и след това да взема кораб. Ще е дълго пътуване.
Той кимна. Ръката му все още лежеше отпусната на главата ми. После каза:
— Синът ми иска да тръгне с теб.
— Лант?
— Да. Говореше ми често за това, когато мислеше, че говори на празната ми коруба. Иска да тръгне. И аз го искам. Вземи го с теб. Позволи му да се докаже пред себе си и ми го върни мъж.
— Сенч, не мога. Той не е…
— Не е като нас. Липсва му нашата способност за омраза. Или за мъст. Беше ужасѐн от това, което сполетя неговата така наречена мащеха, но трябваше да се направи. Знам това, но той не може да го разбере. Щеше да отиде при нея и да ѝ обещае, че няма да претендира за именията на Бдителен. Вярваше, че може да я успокои. — Сенч поклати глава. — Той не може да разпознава злото дори когато злото му нанася бой до спукване. Той е добър човек, Фиц. Може би по-добър от нас двамата. Но не се чувства мъж. Вземи го с теб.
— Не разбирам защо ще иска да тръгне.
Сенч се изсмя късо.
— Ти си за него най-близкото до по-голям брат. И кой беше моето момче преди него? Историите, които му разказвах за онова безименно момче, разпалваха съперничество у него и желание да е като него. И да бъде харесван от него. В ранното му обучение те превърнах в съперника, когото той според мен никога няма да надмине. Онзи, на когото той бе решен да стане равен. Копнееше да се издигне, да е в компанията ни, един от нас. След това те срещна и се провали. Провали се отново, и отново. Фиц. Не мога да му дам това, което търси. Знам, че сериозно си решил да заминеш сам. Това би било грешка. Довери ми се, вземи Лант. Докато не спечели твоето уважение, той няма никакво уважение към себе си. Тъй че го вземи. Нека синът ми се докаже като мъж пред теб и пред себе си. И зарежете и двамата всякакво съперничество и ревност.
Ревност? Никаква ревност не изпитвах към онова пале! Но беше по-лесно да не споря за това със Сенч. Не исках да взема Лант и знаех, че не мога да го взема, но не му го казах. В този момент той беше моят стар наставник, какъвто беше бил винаги. Не исках да се караме, не и след като се боях, че това може да е последният ни разговор. Смених темата.
— Преструваше ли се на болен през цялото това време?
— Не. Само понякога. Устройва ме да изглеждам слаб. Фиц, не мога да разчитам на Розмарин. Убедила е Предан, че няма нужда от придворни убийци като теб и мен. Оставила е всичките ми мрежи да се разнищят. Всичките ми осведомители са останали без заплащане и не могат да ми донасят. Всичко, което изградих, всичките тези години. Разпада се.
— Сенч, все пак трябва да замина. Не мога да остана тук и да се заема с твоите мрежи.
— Хе! — Засмя се, а аз вдигнах очи и видях, че ми се усмихва обичливо. — Сякаш щеше да можеш. Сякаш някой изобщо би могъл. Не, Фиц. Аз пропадам и го знам. И никой няма да дойде след мен. Времето за такива като мен е отминало. Не, не те моля да останеш и да подхванеш работата ми. Иди и направи каквото трябва.
— Сенч. Защо се преструваш на немощен и с блуждаещ ум?
Засмя се отново.
— О, Фиц. Защото съм. Не всеки ден и всеки час. Понякога се чувствам енергичен и с остър ум. А след това не мога да си намеря чехлите, търся и търся, докато открия, че са били на краката ми през цялото време. — Поклати замислено глава. — По-добре хората да мислят, че съм отвеян непрекъснато, отколкото да знаят истината. Не искам Розмарин да вижда в мен заплаха за домогването ѝ към власт.
Не можех да повярвам.
— Боиш ли се от нея?
— Спри. Вече мога да чуя как мислиш, че ще я убиеш заради мен. Бавна отрова, падане по стъпалата. Никой няма да разбере и старецът е опазен.
Беше прав. Това ме накара да се усмихна, а след това се опитах да изпитам срам. Не можах. Беше прав.
