— Добре. — И тласнат от не знам какъв импулс, се наведох и го целунах по челото.
Той ме хвана с кокалестата си ръка за тила и ме задържа.
— О, момчето ми. Ти си най-добрата грешка на Рицарин. Хайде, тръгвай.
Послушах го. Картата понесох под мишница, но костеният цилиндър бе отишъл в ръкава ми веднага щом Сенч каза, че е мой. В хубавото си ново жилище заварих огъня да гори буйно, леглото ми изпънато гладко, а другите ми ботуши, лъснати до блясък — до гардероба. Някой беше поставил гарафа с кехлибарено бренди на лавицата на камината, с две тънки стъклени чашки до нея. Слугите оставят много малко лично пространство на човек. Отне ми малко време, докато измисля две различни скривалища, които можеха да издържат на любопитни погледи и чистене. Приших клуп на гърба на един гоблен и скрих там картата на стълбовете на Сенч. Папката с другата карта беше по-голяма, но намерих едно местенце над корниза, който държеше завесите на леглото ми. Беше успокояващо прашно и се надявах да си остане така.
След като свърших и това, поседях сам за първи път, откакто се бях върнал от Върбов лес. Смъкнах ботушите си и свлякох мокрите си чорапи. Седнах и усетих как топлината на огъня прониква в тялото ми. Брендито се оказа с чудесно качество и помислих уморено, че пиенето му на празен стомах не е най-добрата идея.
Сухи чорапи. Започнах да навличам почистените ботуши и след това се огледах. Омачкана риза. Зацапани от дъжда панталони. Отворих гардероба и намерих вътре цял ред нови ризи, накичени с всевъзможни копчета. Никога не бях имал толкова много дрехи през живота си и се зачудих кой ли урежда тези за мен. Аш? Копривка? Някой нещастен слуга, на когото е възложено да отговаря за облеклото на копеле, издигнато в благороднически сан?
Прилягаха ми съвсем добре, въпреки че повечето място за корем не беше ласкаещо. Избрах една синя риза и я съчетах с тъмни панталони. Добавих елека, който беше окачен с ризата. Имаше нещо на панделки, което не знаех как се носи. Надявах се да не е важно. Елекът беше дълъг, висеше ми почти до коленете.
Нито ризата, нито елекът имаха скрити джобове. Когато тръгнах за срещата си с нищо повече освен ножа в ботуша ми, се зачудих как ще ги защитя, ако ги застраши опасност. Чувствах се странно оголен. Забързах по коридорите към стаите на Копривка, спрях пред вратата и се поколебах. После почуках.
Отвори ми момче слуга.
— О! Принц Фицрицарин!
А после чукна главата си в ръба на вратата, докато се навеждаше в нисък поклон. Хванах го за лакътя, преди да е тупнал на пода, и го задържах, докато се извиняваше. Още го държах, когато Копривка дойде до вратата и попита строго:
— Какво става тук?
— Удари си главата в рамката на вратата — обясних, а момчето изломоти:
— Да, милейди, точно това стана! — Каза го с такъв паникьосан глас, че трудно му повярвах, още по-малко Копривка. Тя ме погледна ужасена и аз пуснах момчето.
— Насам — каза тя и я последвах мълчаливо.
— Наистина — прошепнах ѝ. — Поклони се прекалено бързо и си удари главата.
Макар Копривка да ми беше дъщеря, бях посещавал покоите ѝ много рядко при старите си гостувания в Бъкип. Сега, щом влязох в дневната ѝ, я заварих тъпкана с кралски особи като пай с череши. Кралят и кралицата се бяха настанили срещу камината. Кетрикен стоеше до прозореца и гледаше навън в сумрачната вечер. Шайн беше до нея, Лант и принц Благоденствие стояха до лавицата. Принц Почтен бъркаше жарта, а кучето на Предан, свързано с него с Осезанието, ми хвърли пронизващ поглед, щом влязох. От Пророците не присъстваше единствено Сенч.
Мой ред беше да удостоя с нисък поклон своите крал и кралица.
— Милорд, милейди, съжалявам, че се забавих с идването си…
— Нямаме време за формалности — прекъсна ме Предан уморено. — Копривка вече ни каза, че си решен да тръгнеш срещу хората, които изпратиха в Бък нашественици, за да отвлекат Пчеличка и лейди Шайн.
Откровеността налагаше честност.
— Точно така.
— И намерението ти е?
