— В част от кореспонденцията, която получаваме от Бинград, се твърди, че Търговците, отседнали в Келсингра с техните излюпени дракони, настояват, че сега те са Праотците. Заявявам, че намирам това за абсурдно и отвратително. — Беше видяла как Искрен бе погълнат в неговия каменен дракон, но отчасти вярваше в старите легенди за мъдрите Праотци, пируващи вечно в своите зали от камък, с техните дракони, спящи, но готови да се събудят при зова на Шестте херцогства. Същата тази легенда беше привлякла Искрен към Планините в търсене на Праотците, легендарните съюзници на Шестте херцогства.
— Мисля, че това би било много приемлива версия — вметнах и огледах близките си. Всички кимаха. Освен Ридъл. Той бе надянал онова отегчено изражение, което често се появяваше на лицето ми, щом Сенч обявеше някой от поредните си маскаради.
— Дай ми пет дни, за да подготвя всичко — предложи Предан.
— Бих искал да тръгна след два дни — казах. Един щеше да е по-добре.
— Три — каза той.
Все още имах едно затруднение.
— Трябва да поверя Шута на грижите ви. Той няма да е доволен, защото мисли, че трябва да тръгне с мен. Смята, че може да издържи пътуването въпреки слепотата и крехкото си здраве. Но не мисля, че мога да се грижа за него и в същото време да пътувам през камъните толкова бързо, колкото трябва.
Кетрикен дойде при мен и сложи ръка на рамото ми.
— Остави стария ни приятел в моите ръце, Фиц. Ще се погрижа да не се чувства нито пренебрегнат, нито потиснат. За мен ще е удоволствие да го направя.
— Ще известя братята си и Хеп, че заминаваш — каза Копривка и поклати глава. — Не мисля, че ще имат време да дойдат тук и да се сбогуват с теб.
— Благодаря ти. — Зачудих се защо никога не се сещам за такива подробности. И осъзнах. Сбогуванията открай време бяха тежки за мен. А най-трудното го бях оставил за накрая. Шутът нямаше да е доволен от плана ми.
Трудно ми беше да се измъкна. Предложения, идеи и предупреждения ме засипваха от най-обичните ми хора на този свят, докато почти стана време за вечеря. Преди да напусна ги уведомих, че трябва отново да навестя Шута. Кетрикен само кимна. Ридъл, винаги практичен, каза, че ще се погрижи да пратят храна и вино в стаите на Сивия маг.
Повлякох крака по коридорите на Бъкип. Съчинявах и зачерквах сто начина да му кажа, че го оставям. Дълго стоях пред вратата му. Накрая реших, че няма добър начин да му съобщя новината. За пореден път помислих да се измъкна като страхливец: просто нямаше да му кажа. Щях просто да замина.
Но бях сигурен, че Аш ще присъства на обявяването на тръгването ми, а това, което той знаеше, щеше да го узнае и Шутът. Вдигнах ръка, почуках и изчаках. Отвори ми Спарк. Усмихнах се и реших, че може би вече са решили спора си.
— Принц Фицрицарин е, сър. Да го пусна ли? — подвикна тя весело през рамо.
— Разбира се! — Прозвуча сърдечно. Надникнах покрай Спарк и видях лорд Сивия, седнал на масата. Пъстра също беше там, кацнала сред многото малки фигурки, сигурно от играта, която бяха играли. Зарадвах се от това колко бързо Шутът бе възвърнал духа си и ми домъчня, че скоро ще помрача веселието му. Но нямах избор.
Щом вратата се затвори зад гърба ми, той попита:
— Кога тръгваме?
„Просто го кажи.“
— Тръгвам след три дни.
— Ще съм готов.
— Не мога да те взема с мен.
Отчаяна усмивка замени изумлението му.
— Знаеш, че не можеш да намериш пътя дотам без мен.
— Мога. — Заобиколих Спарк и тръгнах към масата. Дръпнах другия стол и седнах срещу него. Той отвори уста. — Не — казах твърдо. — Изслушай ме. Не мога да те взема, Шуте. Първата част от пътуването си правя през камъните. Ще използвам същите, през които е минала Пчеличка. Не смея да те взема през тях с мен…
— Аз смея! — надвика ме той, но продължих да говоря:
— Все още си слаб. Не само тялото ти се нуждае от време, както добре знаем и двамата. Най-добре е това време да мине тук в Бъкип, където си на топло, в безопасност и сред приятели. Надеждата ми е, че докато здравето ти се подобрява, Личната котерия на краля може да опита по-пълно лечение с Умението, може би дори да ти възстанови зрението. Знам, че ти звучи жестоко, но ако се опитам да те взема с мен, това ще ме забави и може би ще те убие.
Враната и момичето ме погледнаха с блеснали очи. Шутът дишаше тежко все едно беше изкачил цяла кула стъпала. Ръцете му стиснаха ръба на масата.
— Сериозен си — каза с разтреперан глас. — Оставяш ме тук. Чух го в гласа ти.
Поех си дъх.
— Ако можех, Шуте, щях да…
— Но можеш. Можеш! Поеми риска! Поеми всичките рискове! За да умрем в камък или на кораб, или в Клерес. За да умрем и да се свърши. Умираме заедно.
— Шуте, аз…
— Тя не беше само твое дете! Тя беше надеждата на света. И беше моя, а аз я докоснах само веднъж, за един кратък миг! Можеш ли да си представиш, че бих се поколебал да рискувам живота си заради шанса да отмъстя за нея? Да накарам целия Клерес да се срути върху главите им! Нима си представяш, че ще седя тук, ще пия чай и ще си бъбря с Кетрикен, докато ти отиваш без мен? Фиц! Фиц! Не можеш да ми направиш това! Не можеш!
