— Не знам как ще ти помогна или какво ще поискаш от мен да направя, или дали мога да го направя. Но съм тук. Възнамерявам да се опитам. И не мога да се върна у дома, докато това не свърши. Но искам да се върна у дома, след като всичко това свърши, и искам да се върна жив. Тъй че по-добре започни да ми говориш и да ми казваш какво става, или да ме учиш какво трябва да правя. Или каквото и да е. Защото сега съм с теб, докато не се върнем. Или съм мъртъв. И мисля, че момчето също.
— Не ви искам тук. Не исках да идвате.
— Но сме тук. И не мисля, че дори ти си толкова злобен да ме оставиш да умра от невежество.
Това беше вярно. Почти бях измислил отговор, когато чух приглушен писък. Изведнъж изригна по-силен и бе последван от шума на безумна борба откъм стълба-Умение. Лант намери присъствие на духа да награби горяща главня от огъня. Стигнах до стълба първи, но когато Лант вдигна главнята, извиках:
— Назад! Не пипай Шута и не давай да те докосне! — А със следващия дъх казах: — Издърпай Спарк до огъня. Събуди Нас. Сложи да се стопли вода.
Спарк трепереше и скимтеше като куче, сънуващо лош сън, но очите ѝ бяха отворени. Уплаших се за нея. Преди много години бяха видял какво може да направи едно пътуване през портал на Умението на неподготвени умове. Славен беше докарал до лудост много от чираците си в Умението, когато се бе опитал да изпрати малка войска през един стълб. Спарк беше Неумела и току-що беше преживяла третото си пътуване през портал на Умението за по-малко от един ден. Бях ядосан на Шута за това, че е изложил младото момиче на риск, и сърцето ми се свиваше от това, че съм безпомощен. Още повече се страхувах за Шута. Молех се дано неравната светлина от главнята да е излъгала очите ми, защото ми се стори, че лявата му ръка е грубо посребрена с Умение.
Лежеше на гръб, зяпнал в мен и задъхан. Слепите му очи бяха широко отворени и светлината на факлата заигра в златистите им дълбини. Полите, които носеше, се бяха разсипали широко около него като рухнала палатка.
Чух как Настойчивост попита нещо и Лант му извика да подсили огъня, да натъпче котлето със сняг и да му донесе одеяло, за да завие Спарк. Оставих ги да се оправят сами. Правеха за Спарк толкова, колкото бих могъл да направя и аз. Да я стоплят и да се опитат да ѝ дадат храна. Преместих се внимателно от дясната страна на Шута, по-далече от опасно посребрената ръка.
— Шуте — заговорих възможно най-спокойно. — Шуте, чуваш ли ме? Можеш ли да говориш?
— Драконът! — Думите му излязоха запъхтяно. — Идва ли драконът?
Вдигнах очи към нощното небе. Не видях нищо освен звезди, замръзнали и мигащи в тъмното.
— Няма никакъв дракон, доколкото мога да видя.
— Той ни подгони. И бягахме. Спарк стискаше ръката ми и ме дърпаше по улиците. Бяха пълни с Праотци, те се смееха и говореха, а ние бягахме и бягахме, бягахме направо през тях. Спарк викаше, че не са истински, че само драконът е. Но един от тях беше истински, мисля. Един Праотец. Усетих онази стрела…
— Улучи ли те? А Спарк?
— Не знам. — С дясната си ръка дръпна хлабавия плат на рамото на блузата си. — Усетих го все едно някой ме стисна силно само за миг и после ме пусна. Спарк продължи да бяга и ме дърпаше, а аз се мъчех да не изоставам. После тя извика: „Стълбът!“ и аз го плеснах. И сме тук. О, тук сме, Фиц! Не ми се сърди. Моля те, не ми се сърди.
— Не се сърдя — излъгах. — Уплашен съм за двама ви. — Беше чистата истина. Заговорих внимателно: — Шуте, изглежда, имаш Умение на лявата ръка. Като Искрен, когато извая драконите. Ще ти помогна да станеш и ще те заведа до огъня. Не се докосвай с тази ръка и не докосвай мен. — Гаснещата светлина от главнята плъзна по ярко блестящите му пръсти. Така и не бях открил къде точно Искрен бе придобил толкова много от суровата магия. Моят крал бе натопил двете си ръце в нея, за да може по-добре да сътвори дракон от камък. Суровото Умение беше проникнало в плътта му и бе отнело фокуса на ума му. Когато го намерихме, едва можа да познае кралицата си. Кетрикен беше плакала, като го видя така, но в онзи момент единствената му грижа бе да извае дракона си.
— Да — отвърна той и усмивката му беше блажена и плашеща. Вдигна посребрените си пръсти и се отдръпнах от него. — Толкова успях. Напук на всичко. Взех си ръкавица, в безумната си надежда, че може да успея. Тя е в джоба на полата ми.
— Дясна или лява страна?
— Дясна — отвърна той и потупа немощно.
Не исках да докосвам дрехите му. Не знаех как е получил суровото Умение на лявата си ръка, но се боях, че може да е плиснало и другаде. Забих главнята, по която вече играеше само едно пламъче, в снега и видях върха на бяла ръкавица, показващ се от джоб, скрит в широките поли. Издърпах я.
— Сложи дясната си ръка на китката ми, за да можеш да усетиш какво правя. Държа ръкавицата отворена. Обаче внимавай. Не искам това на мен.
— Ако можеше да го усетиш като мен, щеше да го искаш — отвърна той. — Изгаря… толкова сладко…
— Шуте, моля те, внимавай.
— Ще внимавам. Както рядко съм правил. Дръж ръкавицата широко отворена, Фиц.
Така и направих.
