— Внимавай лявата ти ръка да не я докосне отвън. Не пипай лявата си ръка с дясната.
— Знам какво правя.
Измърморих къса ругатня, която изразяваше съмнението ми, и се втрещих от смеха му.
— Дай ми ръкавицата — добави той. — Мога да го направя сам.
Наблюдавах го с тревога, притеснен да не посребри дясната си ръка или външната страна на ръкавицата. Не бях много уверен на гаснещата светлина от главнята, но сметнах, че успя.
— Можеш ли да стоиш прав и да вървиш?
— Сложих си ръкавица. Това не ти ли стига?
— Всъщност да. — Хванах го през кръста и го вдигнах на крака. Отне ми повече усилие, отколкото бях очаквал, и чак сега осъзнах колко тежки са полите и обшитото с кожа наметало, които носеше. — Насам. Имаме огън.
— Мога да го усетя.
Не беше стабилен, но ходеше.
— Усещаш ли го? Или виждаш светлината на фона на тъмното?
— Двете, но и повече. Мисля, че е драконов усет, от драконовата кръв. Надушвам огъня, виждам светлината му, но и повече. Има нещо, което не мога да опиша добре. Не са очите ми, Фиц, но усещам топлина. Топлината от тялото ти и по-голямата топлина на огъня. Мога да ти кажа, че Лант стои вляво от него, а Настойчивост се е присвил до Спарк. Тя добре ли е?
— Ами да видим — отвърнах, преглъщайки страховете си. Имах Осезанието, така че знаех какво е да имаш сетиво, което другите не притежават. Щом казваше, че може да усети топлината ми, защо да се съмнявам? Знаех, че една лисица ни гледа от тъмната гора. Осезанието ми го казваше. Нямаше да оспорвам какво му казва „драконовия усет“.
Сърцето ми се сви, когато го поведох към огъня. Спарк лежеше в снега и издаваше къси и жални звуци, като коте, мяукащо за майка си. Ръцете ѝ дращеха и обутите ѝ в ботуши крака ритаха вяло. Настойчивост беше клекнал до нея. Чувствата, борещи се на лицето му, се меняха като светлината от огъня. Страх. Съчувствие. Безпокойство. Объркване.
— Има дънер тук. Зад теб. Още малко. Седни.
Шутът седна, по-рязко, отколкото го мислех. Обзе ме смущение, когато грижливо събра и оправи полите около себе си. Бялата ръкавица на лявата му ръка беше женска, както и движението му, когато нагласи качулката на наметалото си. Видях как устата на Лант потрепери все едно, че беше котка, надушила нещо мръсно. Жегна ме раздразнение към него.
— Спарк. Как е? — попитах Настойчивост и той трепна, като чу името.
— Не знам.
Наведох се над момичето и заговорих за Шута:
— Не е в безсъзнание. Очите ѝ са отворени и издава звуци. Но в очите ѝ няма разум. — Вдигнах поглед към Настойчивост. — Дай ми пеперуденото наметало. Да я стоплим.
Момчето без колебание се изправи, свали дрехата и ми я подаде. Смъкнах едно от наметалата, които носех, и му го дадох. Той се загърна с него, а аз подпъхнах края на пеперуденото наметало под Спарк, превъртях я на него и го увих плътно около нея, като оставих открито само лицето ѝ. Приличаше на пъстроцветна какавида. Звуците, излизащи от устата ѝ, станаха по-тихи, като тихо жужене. Спря да трепери.
— Разкажи ми всичко — заповядах на Шута.
Той придърпа наметалото си по-плътно. Дори в студения зимен въздух можех да надуша плесента по него. Беше дебела вълна, обшита с кожа, от килера на лейди Дайми. Тежките вълнени поли, които носеше, стигаха до ботушите му, които бяха кожени, скроени по-скоро за ходене по улицата, отколкото за снежна гора. Приглади назад късата си светла коса и въздъхна.
— Ти ме остави. Каза ми, че тръгваш, и усетих по гласа ти, че го казваш сериозно. Тъй че веднага си уредих нещата другояче. Не бях щастлив, че го правя, Фиц, но ти не ми остави никакъв избор. Убедих Спарк, че мястото ми е до теб. Лейди Розмарин я беше освободила да се оправя сама в замък Бъкип, тъй че не ми струваше много усилие да я направя напълно моя. Убедих я да претършува старите покои на Сенч. И тя ме снабди с драконовата кръв.
— Защо драконова кръв?
— Шшт. Остави ме да говоря. — Обърна се към Лант. — В торбата, която оставихме, има билки за чай. В левия преден джоб. — Кимна към котлето. — Водата скоро ще кипне. — Лант не реагира веднага, но после стана и се обърна към палатката. — Има и две чаши в торбата. Чаят е възстановяващ. Може да помогне на Спарк — извика Шутът след Лант, после отново се обърна към мен. — С облеклото беше по-лесно. От гардероба на лейди Дайми е, разбира се. Спарк каза, че ключалката на вратата е добра, но стара. И че са я научили как да надхитря врати. Щом влязохме, повечето време мина в подбиране какво искаме. И се оказа, че Спарк умее да наглася дрехи по големина. Това отне повече време. Трябваше да ги премести долу в моите стаи и да реже, и да подшива. Бяхме почти привършили с това, когато ти дойде и затропа на вратата. Не смеех да те пусна от страх, че веднага ще се сетиш за плана ни.
Не ми убягна, че беше отклонил въпроса ми за драконовата кръв. Трябваше да го притисна по-късно и да го изтръгна от него. Лант се върна с билките. Погледна ме, аз кимнах и той се зае със задачата. Настойчивост се беше доближил, за да слуша. Шутът извърна слепите си очи към него и момчето наведе глава. Не го упрекнах. Златните очи на Шута бяха плашеща гледка.
