Тоачипе махна към другия край на залата и от сенките излезе друг мъж.
— Това е Нестор, Първият говорител, който е единственият не от Прайд, допускан в тази зала.
— Ти как влезе тогава? — попита Сиксто, зарязал за миг протокола. След това се обърна към Дейлон и каза: — Извинете, ваше величество.
Дейлон махна пренебрежително на извинението.
Тоачипе им показа церемониалния жезъл, който носеше.
— Стражата зад подиума нямаше много време за спорове, след като големите врати бяха разбити. Нестор може да ви каже повече за Прайдовете от всеки друг, но ще трябва да му превеждам. Но да отговоря на въпросите ви. Има десетки Прайдове, включително петте най-големи, чиито лордове вие вече убихте. Без водачи те ще се разпаднат. Колкото до другите, вече се разнася вестта, че лордовете на Прайдове падат, и народите ще се вдигнат срещу тях. Без страха от Тъмните господари армиите ще се надигнат срещу всяка сила на азантите, която се опита да ги удържи. Властта на Прайдовете свърши.
— Добре — каза Дейлон. — А това място? — Посочи с широк жест огромния дворцов комплекс. — Трябва ли да го оставим, или да го изгорим до основи?
Двамата мъже се спогледаха, Тоачипе заговори на Нестор и той бързо му отговори.
— Изгорете го — каза Тоачипе.
— Колин — каза кралят.
— Ваше величество?
— Остави хората да отдъхнат малко, след това ги водиш под строй към кейовете. Никакви изнасилвания, плячкосване или убийства. Всеки, който притесни местните, ще бъде обесен. Тези хора са страдали много дълго време.
— Слушам, ваше величество.
— Ако мъжете ни се натъкнат на спотайващи се наоколо лордове на Прайдове, никакви пленници.
Колин кимна.
Дейлон продължи:
— Последният взвод, който напусне, да запали огньове по пътя си. Когато прочиствахме онези стаи долу, видях, че много места са пълни със суха трева за разпалка. Десетина на всеки етаж, от дъното до фасадата, би трябвало да свършат работа.
Дейлон седна на една от възглавничките, направени за писарите, и се обърна към Тоачипе.
— Докато чакам, можеш ли да ми кажеш нещо повече за тези Тъмни господари?
Пазителят на часовете каза нещо на Нестор, а той кимна и заговори. Тоачипе превеждаше.
— Някога, когато небето било раздрано, през процепа се излял мрак. Зло войнство, което било на Мрака. И започнали голяма битка с хората.
Деклан и другите се настаниха да послушат разказа.
Хату пренесе със себе си другите двама в ума си. Зареяха се над образа на ямата в селото и Заакара попита:
— Как да видя това, което трябва да видя?
— Кажи ми какво е то — отвърна Хату.
— Съществуват нишки на… време? — Хату долови несигурност. — Когато баща ми и Руфио се върнали в школата ни, други магьосници от целия ни свят участвали в прогонването на Господаря на ужаса от нашето селение. Силите били невъобразими, но както аз го разбирам, финалният удар е спрял… времето?
— Натан, ти какво знаеш? — попита Руфио.
— В момента, в който разломът към Пустошта беше запушен, един велик воин, равен почти на Господаря на ужаса, се беше вкопчил в двубой с него, а след това целият свят се промени. Ужасите са от Пустошта, тъй че за тях времето е просто сега, както винаги е било и винаги ще бъде, тъй че Пустошта и Ужасите все още съществуват, но навсякъде, не на едно-единствено място.
Хату размисли над това, след което разшири сетивата си, за да достигнат по-близо до неподвижния Господар на ужаса в ямата, и каза:
— Показах на Бодай нещо, което научих за нишките на времето.
— Какво направи? — попита Натан.
— Номер, с който накарах времето да спре за миг, докато аз все още можех да се придвижвам през мига.
В ума си чу как Заакара и Руфио ахнаха.
— Да накараш времето да спре! — каза Заакара. — Възможно ли е това?
Руфио отвърна:
— Мисля, че с Хатушали всичко е възможно. Той носи магията на цял свят в себе си.
— Можем да обсъдим това по-късно — каза Натан. — Какво виждаш тук, Хату?
Хату помълча малко, сякаш го обмисляше, след което отвърна:
— Това е, което търсите, според мен.
За миг около Господаря на ужаса се появиха линии на сила, усукани и заплетени около него като паяжина или мрежа.
— Това е странно — каза Хату.
— Кое? — попита Натан.
— Това са линии на времето, като тези, които спрях за миг, но за разлика от всяка друга енергийна линия, на която съм се натъквал, те са… мъртви.
— Мъртви ли? — попита Руфио.
— Не, това е погрешно. Неподвижни са. Всички линии на енергия между стихиите са живи, пулсиращи с уникален ритъм и цвят, или поне аз така ги виждам, но тези… все едно че, изчакват.
— Какво изчакват? — попита Руфио.
Хату се поколеба, после каза:
— Само предполагам, но от това, което съм видял, може би тази мрежа на времето всеки момент ще се раздвижи отново.
— Точно от това се боях — каза Руфио. — Опитва се да се събуди.
— Не знаем това — каза Заакара.
— Мисля, че мога да направя нещо — каза Хату.
— Какво? — попита Руфио.
