Хату и Бодай закусваха с Руфио и Заакара. Храната все още беше проста, но ставаше по-изобилна и разнообразна, след като населението около Светилището, на заобикалящите го острови, беше нараснало. Бодай едва не изпадна в екстаз от това, че се е появил майстор на наденички, и една дълга пикантна наденичка бе добавена към избора му от овесена каша, варени яйца и плод. Предложи и от кафето си на гостите.
Заакара го отказа пренебрежително, но Руфио си взе. След като отпи, каза одобрително:
— У дома пускам и щипка захар, но това е добро. Интересен сорт.
— Захар ли? — учуди се Бодай. — Никога не съм и помислял да му слагам захар.
— Някой друг път — предложи Хатушали. — Гостите ни едва ли са пътували през вселената, за да пробват напитки на закуска. — В тона му се долавяше раздразнение, загриженост и нотка страх след строгото мъмрене, което бе получил от Натан. — Някой виждал ли е Натан?
Руфио поклати глава, а Заакара каза:
— Ще се появи, когато потрябва. Винаги го прави.
— Значи го познавате от дълго време? — попита Бодай.
Руфио и Заакара се спогледаха, след това Руфио отвърна:
— Би могло да се каже. — Отпусна се назад, сякаш обмисляше какво още да каже. — Нямам представа какво ви е казал той и бих искал да проявя уважение към личния му избор в това, което споделя. — Погледна Заакара, който кимна късо.
— Натан не е като нас — заговори Руфио. — В смисъл, изглежда като нас, но е… — Сви рамене и отново погледна Заакара.
— Той е демон — каза Заакара.
Лицето на Бодай изразяваше пълно неверие. Хату седеше зяпнал.
Най-сетне Хатушали промълви:
— Демон? Не може да говориш сериозно.
— Били сте достатъчно дълго с него, за да знаете, че той не мисли лошото на никого тук — каза Заакара. — И „демон“ може би не е съвсем точно. — Наведе се над масата и избута блюдото си настрана. — Ти — посочи Хату — си видял вселената по начини, които никой друг от тези, които познавам, не може дори да си въобрази. Тези „стихии“, както ги наричаш, тези енергийни възли, са фундаменталното вещество на всичко. Това е критично важно, тъй като Натан нямаше да те е открил, ако някоя по-висша сила не беше доловила способностите ти.
— По-висша сила? — каза Хату. — Като богове?
— Сложно е — почна Руфио и замълча. — Винаги е сложно — поправи се той. — Сравни това, което ти виждаш, което си научил, с това, което знаят обикновените хора. Те са в неведение за неща, които ти можеш да разбереш с лекота, не могат дори да си представят нещата, които ти можеш да направиш. — Замълча отново. — Познавах само една друга личност, която можеше просто да призове сила и да я приложи без сложно заклинание или устройство, и той… ни напусна. — Изглеждаше натъжен, но продължи: — Битката с Господаря на ужаса и други агенти на Пустошта промени моя свят.
— Магията, или това, за което ти мислиш като за силите на стихиите, беше развихрена в невъобразим мащаб. Мащаб, при който рухваха планини и реки променяха руслото си. Изникнаха напълно нови видове животни и растения и половината магьосници и жреци с магически сили, замесени в битката, умряха или полудяха. — Руфио се отпусна и преглътна с усилие. — Беше много отдавна, но го помня все едно беше вчера.
Хату виждаше, че Руфио е покъртен от спомена. Погледна Заакара и попита:
— А ти?
— Аз дори не съм бил роден — отвърна той.
Очите на Хату се разшириха, а Бодай попита:
— Колко отдавна беше това?
— Повече от столетие — каза Руфио.
— Как е възможно това? — попита Бодай. — Не изглеждате…
Руфио го прекъсна:
— Това е тема за друг път. — И погледна Хату.
След това двамата със Заакара станаха.
— Време е, и допускам, че Натан ще ни чака в библиотеката.
Отнесоха празните си блюда на момчетата в кухнята и тръгнаха към библиотеката.
Натан беше там.
Тараните биеха непрекъснато по вратите и те започнаха да се цепят. От начина, по който се огъваха, Деклан прецени, че от другата страна няма дебел и тежък лост, а най-вероятно само ключалка или резе.
— Да ударим ли пантите с брадва? — попита Дейлон.
Деклан не отговори, а погледна към оръжейника Колин, който стоеше вдясно от краля.
— Едва ли ще се наложи, ваше величество, освен ако пантите се изкривят и вратите ни преградят пътя. Резето трябва да изскочи…
Вратите внезапно се люшнаха и се разтвориха.
— … сега — довърши Колин.
От вратата изригнаха фанатици азанти и боят закипя. Както го бяха изпитали преди хората на Деклан, тези мъже бяха готови да умрат, вместо да се предадат, но не бяха добре обучени за бой и падаха като покосени. Мечовете от кралска стомана трошаха азантските оръжия и сечаха ръце и крака. За малкото азанти, които носеха броня, тя се оказа безполезна. Касапницата продължи по-малко от десет минути, след това напред излезе величествен на вид мъж с декоративна броня, обшита със злато, последван от други четирима със също толкова пищна броня.
