— Уморен съм — призна Хату. — И не се върнах, за да се проваля пак с четенето, но нещо, което ти каза, разтревожи ума ми.
— Какво? — попита Бодай. Хвана леко Хату за рамото и го обърна тъй, че и двамата се озоваха с лица към вратата.
— За това дали нещата с Хава са добре. — Лицето му издаде смущение, щом продължи. — Ами ако съм грешил? Ако нещата не са добре, а аз съм твърде глупав, за да го разбера? В смисъл, твърде глупав съм да разбера как правех нещата, които не мога вече да правя.
— Сега говори разочарованието и пиенето, момче. — Подкара леко Хату към вратата. — Ти си много неща, но глупав не е между тях. — След като направиха две крачки, Бодай рече: — Бях женен някога.
— Наистина ли? — Хатушали се ококори.
Бодай вдиша дълбоко.
— Част от ролята ми като учител в Коалтачин беше да имам наследници.
Хатушали запази мълчание, очаквайки Бодай да продължи.
— Причината да споделя това, предполагам, е, че ти беше отгледан от наставници и обучаващи, те се разпореждаха с теб, и от шефове на екипи, хора, които не изпитваха никаква любов към теб. Може би един-двама са изпитвали малко привързаност към теб, но не и обич по някакъв дълбок начин. Никога не си познавал майка или баща, които биха дали живота си за теб. — Извърна очи от Хату, след което добави: — Това е любов без условия, поставяне нуждите на другия пред собствените ти.
Хатушали слушаше.
— Какво знаеш за семействата? — попита Бодай.
Хату изведнъж млъкна, явно объркан.
— Какво имаш предвид?
— Пътувал си, видял си това-онова, тъй че допускам, че си виждал семейства, които наистина държат един на друг.
Бодай махна с ръка да продължат напред.
Хату закрачи до него, но се беше смълчал, докато премисляше въпроса.
— Предполагам. Веднъж чиракувах при един кожар, който като че ли беше много щастлив да види децата си, когато му прекъсваха работата. Струваше ми се странно, че се прави на ядосан, когато му се натрапеха, докато работи, но той всъщност се радваше, че ги вижда. — Хату се пресегна, забърса косата си назад и продължи: — Беше нещо като игра, мисля, но те наистина като че ли се радваха. Сгълчаваше ги, че са дошли в работилницата за щавене, после ги хващаше, мяташе ги нагоре и ги въртеше из стаята, всяко поред, после ги гълчеше наужким и ги пъдеше навън. Минаха няколко дни, докато разбера, че не е истинско… истински проблем, а просто някаква игра, която играеха.
Бодай кимна.
— Когато за първи път дойдох в Коалтачин, успях, защото никой не беше виждал истинския Бодай у дома от години. Както ти казах, след като се отървах от двамата си братя — както също така казах, презрени от истинския Бодай, — бях наследил водачеството на клана. Но явно не бях осъзнал, че така бях премахнал две от последните три препятствия между това да стана господар и моя „по-млад брат“, който успя да убие жена ми, но не успя да убие мен, преди аз да го довърша. — Бодай въздъхна. — В Коалтачин убиването, за да се издигнеш, е толкова обичайно, че е трудно да се повярва, че обществото е издържало толкова дълго.
— Все едно, най-силните оцеляват, и то по начин, който прави по-силни всички, предполагам. — Погледът му към Хату подсказваше, че е открит за въпроси.
— Говориш за неща, които… Така и не разбрах.
— Време е за още малко история, значи. — Забеляза помръкналото изражение на Хату и бързо добави: — Ще се опитам да бъда кратък.
След миг и двамата се засмяха.
— Заникъде не бързам, Бодай. — Челото на Хату се намръщи за миг. — Когато за първи път ми разказа кой си, в Елсобас, попитах ли те изобщо за истинското ти име? — Присви очи. — Онзи опиат, който ми подхвърли, изигра сериозни номера с паметта ми.
— Не е така. Помня, че ти казах, че беше Зандер, което беше лъжа — отвърна Бодай. — Колкото до първоначалното ми име, толкова години минаха, че понякога трябва да си напомням, че беше Нелсин.
— Нелсин ли?
Стигнаха до вратата към двора и спряха.
— На Нел синът, тъй като Нел беше името на майка ми, а никой не знае кой е баща ми. Тя ме изостави и Огнената гвардия ме взе при себе си. Но са ме наричали Бодай от толкова много години, че е повече „истинското“ ми име от това, което първите учители ми дадоха тук. — Бодай си пое дъх и добави: — Очаквам, че ще открием много истории, пръснати из томовете в тази библиотека. Тъй че, ако изобщо се организираме някога, можеш да заровиш по-надълбоко в предмета, но това, което трябва да знаеш, е следното. Това Светилище някога беше домът на Огнената гвардия по няколко причини, но ключовата причина беше да държим под око Нитания. Това име се използва за земята и хората, които живеят тук, макар че това е донякъде тромаво, защото Нитания, континентът, е дом на много народи, много нации.
— Разбирам — каза Хату.
— Ние… — Бодай въздъхна. — Толкова много различни места, откъдето да се започне. — След това се усмихна. — Но откъде да започнем е въпрос, който може да почака до утре. Точно сега и двамата имаме нужда от сън.
Хату кимна.
— Лека нощ, Бодай.
Обърна се и се запъти към жилището си.
