Докато раните му зарастваха, отначало болка често прекъсваше съня му и умът му биваше завладян от чувството за вина и съжаление защо не бе могъл да спаси хората, които обичаше. Но с отминаването на времето мислите му все по-често се насочваха към това дали ще успее да въздаде възмездие. А сега умът му питаше дали би могъл да спаси тези мъже. Беше се примирил, че така и няма да го споходи един добър нощен сън.
Стана и видя, че всички останали все още спят, макар че Тобиас се размърда и в един момент също стана. В полумрака, докато светът над тях поемаше първите лъчи утринна светлина, той се изправи и махна на Деклан да се отдалечат от лагера, за да не събудят другите.
Тобиас заговори тихо:
— Добре е, че правим това.
— Не знам как сте оцелели десет години тук.
— Ами, първо, бяхме три пъти повече, когато дойдохме, и с десет години по-млади. Изгубихме много момчета, докато измислим как да оцелеем тук.
Деклан можа само да кимне.
— Доста време ни отне, докато се научим какво можем да ядем и какво ни убива. Загубихме двама, които опитаха едни плодове с чудесна миризма и умряха преди да успеят да ни донесат пълна торба от тях.
Тобиас извърна очи, сякаш този спомен все още го нараняваше.
После си пое дъх и потупа Деклан с пръст по гърдите.
— Ако ни спасиш, ще те последвам до най-долния кръг на ада, без да задавам въпроси. Никога не съм бил водач и мисля, че единствената причина момчетата да гледат към мен е, че съм най-големият кучи син в четата, а когато по-младите хлапаци се изтъркаляха дотук отгоре, ами, те просто приеха за даденост това, че знам какво правя. — Тобиас се усмихна. — Ти каза, че не си избрал да бъдеш капитан, но Богартис е знаел какво прави, когато те е направил свой първи заместник. Ти си водач по рождение. Би могъл да командваш армии. И както казах, от този ден насетне аз съм твой човек.
Деклан усети, че думите му го трогват.
— Ще направя всичко, което мога, за да ни измъкна всички оттук.
— И тъкмо навреме, според това, което каза за пеенето и воя там долу — прошепна Тобиас.
— Какво имаш предвид? — попита Деклан.
— Казах ти защо ги наричаме „ядачи“.
Деклан кимна.
— Знаем, че са човекоядци, защото първия път, когато се оплетохме с тях, те убиха може би десетима от нас — трудно ми е да си спомня колко точно, — но останалите успяхме да се измъкнем, защото част от тях спряха да се бият и просто почнаха да дъвчат труповете на мъртвите.
— Приличат на нормални хора, малко ниски и мършави, но макар че кожата им е тъмна, както би могло да се очаква в гореща земя, някои имат бяла коса или странни жълти очи — продължи той. — Не са опитни бойци, както бихме преценили обикновено, но просто не спират да прииждат. Все едно че им е все едно кого губят. Просто ще изядат падналите, предполагам.
— Но когато всички се вдигнат, просто изригват от селото си и избиват и изяждат всичко, което им се мерне пред очите. — Тобиас сви рамене. — Помниш ли като ти казах, че ни оставиха на мира след като ги набихме? Е, веднъж един от съгледвачите ни чу всичкото онова викане и подскачане и се върна да ни каже, а те ни удариха веднага след това. Може би са го проследили или тъй или инак са идвали насам, но загубихме още няколко хлапета. Останалите успяхме да се измъкнем само защото ги затруднихме с капаните и подпалихме тука всичко, за да не могат да ни догонят.
— Крихме се няколко дни близо до ония скали, които ще катерим. Няколко седмици ни отне, докато си вдигнем отново лагера. — Тобиас се смълча при спомена. — След това те пак ни оставиха на мира, а ние се държахме настрана от ловните им райони. Както ти показах, навсякъде, освен на север от мястото, където се пресичат онези пътеки, и нагоре по теснината, през която минахте. — После добави обнадеждено: — Може пък да не дойдат насам.
— Но може и да дойдат, ако решат да пренебрегнат капаните — каза Деклан. Вдигна глава и видя, че небето вече изсветлява. — Време е да вдигаме хората.
Тобиас кимна.
— Добре.
Отне само няколко минути, докато мъжете станат, изядат каквото бе останало от студената яхния и съберат останалата си храна, оръжие и екипировка. Деклан огледа бързо лагера да се увери, че нищо не е забравено, след което отиде в челото на колоната и просто тръгна.
Без заповеди останалите поеха в колона по един след капитана си.
Донти си говореше с двамата пленници азанти, като всяка от двете страни се опитваше да придобие по-добро разбиране на езика на другата. След заминаването на Хава и нуждата Донти да се излекува напълно баронът беше решил, че времето ще се използва по-добре, ако Донти успее да измъкне повече полезна информация от двамата пленници.
— Значи, вас са ви избрали да бъдете азанти, така ли става? — попита Донти.
Сепи кимна, докато похапваше грозде.
— Казват ни, че това е чест… — Погледна Фираш, който също кимна. — Чест е да ни вземат за обучение, докато сме момчета и момичета.
— Също като при нас, донякъде — отвърна Донти.
— Но после — каза Фираш — е сурово… — Обърна се към Сепи и го попита нещо на диалект, който Донти не разпозна.
