— Мина приблизително същото време като последния път — каза Бодай, — тъй че ако чувстваш, че си стигнал по-далече в това упражнение, значи се придвижваш по-бързо. — Тонът му подсказваше, че това е по-скоро въпрос, отколкото твърдение.
— Наистина — вметна Натан. — Продължавай.
— Този път усетих, че нишките, които виждам, са безбройни връзки между стихии, движеща се енергия… — Погледна питащо Натан.
— Бързи колкото светлината — помогна му Натан.
— Да, като лъчи светлина, но тънки като конци.
— Продължавай — каза Натан.
— Изпъваха се във всички посоки, но след това… не беше като да ги движех аз, но по-скоро те сами се движеха както на мен ми трябваше… — Издиша дълго, за да освободи напрежението, и поклати глава в почуда. — Не усещах като аз да ги контролирам, както човек управлява впряг или лодка. — Събра мислите си, след което добави: — Беше все едно че те просто правеха каквото аз исках да правят.
— Възхитително — каза Бодай.
Натан кимна.
— Добро начало. Какво друго?
— Видях нещо… обикновено? Обикновени потоци по безброй линии, след това избледняха… — Замълча. — Започвах да долавям… началата, или краищата? — Изглеждаше все едно че се мъчи да оформи думите си. — Мисля, че започвах да разбирам какво са двойките… стихии. Мисля, че започвах да виждам, че те са безкрайни и че само някои са… важни? Не. — Той поклати глава. — Важни за мен.
Изведнъж изправи гръб и очите му се разшириха.
— Какво? — попита Бодай.
— Хора, животни… насекоми! Рибата в морето. Всяко живо същество е свързано чрез стихиите!
— Добре — каза Натан. — Схващането за стихии и енергии, самата тъкан на движението на вселената започва да идва на фокус за теб. — Бавно извърна поглед от Хату към Бодай. — Срещал съм едва шепа хора, които имат тази способност. Някои са израснали да бъдат експерти, може би дори майстори на това познание. Някои са се научили как да манипулират самата същност на вселената. — Плесна с ръка по масата. — Това, което наричаш „магия“!
— И после какво? — попита Хату. Всичкият гняв го беше напуснал.
Натан огледа наоколо.
— Гладен съм и е късно. Мисля, че зърнах буре вино в трапезарията.
Хату изведнъж изпита вълчи глад.
— Приключихме ли?
— За днес. Утре повече — каза Натан.
Хату се надигна от масата и му размаха предупредително пръст.
— Ако пак имаш някой номер, като онова да ми се напъхаш в главата, първо ме предупреди. Не обичам номера!
Натан се засмя и отвърна:
— Учиш се. Всичко са номера.
Балвен стоеше на брега. Войник зад него донесе малък дървен сандък. Фургонджията горе на хълма бавно обърна впряга си и пое обратно към града.
Лодка дойде до брега, войникът натовари сандъка, а след това Балвен се покатери тромаво през планшира и се настани при носа.
След няколко кратки минути братът на барона се изкатери по въжената стълба на борда на „Кралицата на бурите“. Хава стоеше там и когато той застана на палубата, го поздрави:
— Добре сте дошли на борда.
— Благодаря.
Спуснаха въже и след минута дървеният сандък се озова на палубата.
— Последвайте ме — подкани го Хава и Балвен тръгна след нея към една врата, водеща към три стъпала надолу до къс коридор с три врати. Тя отвори средната и му махна да влезе.
Каютата беше спретната, с легло под един рафт, до кърмовите прозорци, с пространство едва колкото за сандък с чекмеджета и бюро за карта, осветена от фенер, окачен над бюрото. От двете страни на вратата имаше скоби за свещи и Хава каза:
— Като притъмнее, едно от момчетата носи огън от трюма, за да запали свещите. Внимаваме много да не се запали нещо, когато сме на път. Ако някоя угасне, не се опитвайте да я запалите сам.
— Ясно — отвърна той. — Маркензас никога не е била морска държава, тъй че това е третото ми плаване в живота ми и най-дългото досега. Плавал съм от Илкомен до Зиндарос, за малко повече от ден, и обратно.
— Е, настанете се. Тук ще сте за доста по-дълго. Това е моята каюта, тъй че ще ползвате вашия сандък, защото чекмеджетата са пълни с мои парцали.
— А ти къде ще спиш?
— Ще деля каютата с помощника ми.
При този отговор Балвен повдигна вежди.
Хава се засмя.
— Спя, докато той командва на палубата, и той спи, докато аз съм дежурна. Нищо друго, макар че ако между мен и Сабиен ставаше нещо, Хату едва ли би забелязал.
Последното ѝ вметване беше наполовина шеговито и наполовина не. Балвен я погледна въпросително и Хава махна с ръка.
— Той просто е увлечен в проучванията си с Бодай. Виждам го само нощем, когато съм там.
— О — каза Балвен.
— Щом потеглим, ще оправим бъркотията и можете да се храните тук или на палубата.
— Ще се храня където и ти — отвърна той.
— Чудесно.
Тя затвори вратата и остави Балвен да седи на нара, притеснен и малко объркан.
Деклан и Себастиян се промъкваха през горите, като се стараеха да останат колкото е възможно по-безшумни. Първата светлина в Раната идваше много след изгрева горе, тъй като стръмните стени на каньона и гъстият дървесен покров я прекъсваха рязко. Бяха на около миля южно от там, където двете пътеки на дивеч се пресичаха, границата между наемническия лагер и „ничията земя“.
Деклан потупа Себастиян по рамото и прошепна:
