Най-многобройните и обикновени нишки отпаднаха, умствена постройка, изградена от самия Хатушали, за да изглежда в ума му, че се носи над неизброимото множество нишки енергия между стихиите. Не се виждаха, но знаеше, че все пак са там и че всичко това, което той манипулира, е илюзия, но както беше указал Натан, всичко, което можеше да направи, за да съхрани усещането си за идентичност и място в реалния свят, беше добре дошло.
Остави втория пласт нишки да отпадне, а след това третия. Предния ден бе успял напълно да се въвлече в това, към което се отнасяше четвъртият пласт от тези нишки, потоци енергия, чийто източник беше в стихии, предизвикани от действията на големи групи — хора, животни, риби и същества с толкова нищожни размери, че никое невъоръжено око не можеше да ги види. С тези сили бяха преплетени естествени елементи: вятър, дъжд, земни трусове, приливи и течения.
Върна се там, където бе спрял предишния ден: изучаване играта на естествени сили на групи, стада, множество китове, птичи рояци. В ума му беше все едно че протяга ръка и я топва във водата, усеща потока на теченията, докато безбройни рибни пасажи ги използваха, за да се движат и намират храна.
— Всяко движение, навсякъде, се командва от напрежения между положителни и отрицателни стихии — стигна до него гласът на Натан.
— Разбирам — каза Хату. Този факт биваше повтарян постоянно, откакто бяха започнали уроците.
— Урокът за днес е да усещаш кое е жизнена сила и кое е първична сила.
В ума си Хату протегна ръка, за да докосне точката, където силите се пресичаха, и чу предупреждението на Натан:
— Бъди колкото е възможно по-деликатен, все едно откъсваш най-тънкото венчелистче от най-нежното цвете. Нишките на стихиите са неизброими и здрави в своето изобилие, но всяка нишка може да бъде крехка. Прекършиш ли една, би могло да има последствия, от най-малкото движение на една риба в пасажа до срутването на скалист бряг в океана. Докато не овладееш напълно знанието кои нишки с кои стихии се свързват, избягвай взаимодействие.
— Как тогава да го правя? — попита Хату.
— Доближи се колкото може повече в ума си, но без да докосваш. Остави енергията, пулсираща по тази нишка, да ти разкрие естеството си. Все още сме много далече от действителното ти взаимодействие с всички тези сили. Мисли за това като за учене да пълзиш, преди да се опиташ да ходиш.
— Разбирам — каза Хату, макар да не беше сигурен, че разбира.
Отново се съсредоточи върху стадото китове, което бе усетил преди, и в ума си придвижи ръката си до самата граница на дирята, която оставяха. За кратък миг се опита да прецени накъде плуват спрямо физическото си местоположение в Светилището, но успя само да долови, че е някъде на североизток.
Представи си, че дланта му е на края на стадото, че се движи едновременно с тях все едно че е някакво гигантско същество, стоящо дълбоко до коленете в океана, способно да се наведе и просто да прокара пръстите си по издутините му.
После усети, че морето се движи в различен ритъм, почти пулсиране на енергия, която се надига и спада в унисон, какъвто никога не бе могъл да си въобрази преди. Това го порази, като две песни, пети от два различни гласа, едната глуха и топла, тиха мелодия на отпусната мощ. Това беше морето. Другата беше енергията от китовете, които плуваха в редуваща се противопоставеност и съзвучие с морето. Направи каквото му указа Натан — просто зачака и остави енергиите да разкрият какво са за него.
След това усети разлика между двете и след като дълго помисли, каза:
— Едната е жива…
— Да — отвърна Натан.
— Другата е… нещо друго.
— Трябва да напуснем сега — каза Натан.
— Сега?
— Поддаваш се на изкушението — каза само Натан.
Хату понечи да възрази, но осъзна, че възразяването е капанът на изкушението, за което говореше Натан. Примига и отново се озоваха в Библиотеката.
Бодай се беше отпуснал в стола, наведен на една страна, с лакътя му на масата и със затворени очи. Хъркаше.
Хату се засмя и очите на Бодай се отвориха.
— О, май съм задрямал — каза някогашният учител от Коалтачин.
— То си личи — каза Натан.
— Колко дълго ме нямаше? — попита Хату.
Бодай огледа наоколо и промърмори:
— Трябва да взема един от онези водни часовници, или пясъчен. — Примига, за да се разсъни, погледна сенките от високите прозорци и рече:
— Ако се съди по светлината и къркоренето на стомаха ми, цялата сутрин.
— Да кажем, четири часа — каза Натан.
— Вътре го усетих като само няколко минути. — Хату разкърши рамене, за да прогони сковаността. — Сега се усеща като четири часа.
— Времето — каза с усмивка Натан.
Хату се засмя, поклати глава и повтори:
— Времето. — Беше се превърнало в голяма шега между тях.
Бодай каза:
— Мисля следващия път, когато идете да проучвате в каквото е там… пустота, или умо-пространство, или каквото там го наричате, да се заема с други задачи. Така не си използвам времето по най-добрия начин.
По лицето на Натан премина странно изражение, смесица от разбиране и хумор. С тон, който можеше само да се помисли за дяволит, каза:
