На Деклан му отне миг, докато разбере какво сочи Себастиян, и то го порази. Някои от черепите не бяха животински, имаше и човешки. А някои от тези, които бяха животински, като че ли бяха от зверове, каквито не бе виждал никога.
Имаше нещо като череп на крокодил от едно далечно блато, който бе виждал окачен над тезгяха на кръчма, но този тук беше поне два пъти по-голям. Други от черепите бяха почти познати, но някои бяха толкова чужди, че бе невъзможно да ги разпознае.
— Какво е онова там? — прошепна Деклан и посочи нещо, което грубо приличаше на череп на маймуна, но беше три пъти по-голямо от нормален човешки череп, с дълги почти като ножове кучешки зъби и изпъкнала кост над очните кухини.
— Не знам — отвърна Себастиян, — и се надявам никога да не разбера. Ако черепът на този звяр е толкова голям, изправен трябва да е…
— Десет-дванайсет стъпки — довърши Деклан.
— Връщаме ли се? — прошепна Себастиян и Деклан бързо схвана кой отговор би предпочел.
— Не минавам през порта, която може да се затвори зад нас — отвърна той шепнешком. — Но бих искал да науча малко повече.
Бързо претегли наум любопитството спрямо риска и тъкмо се канеше да предложи да се върнат, когато някъде далече зад стената се чу внезапен звук. Много гласове се сляха в тихо ръмжене, което бавно се извиси до вик. Последва тишина. Миг след това монотонното ръмжене се повтори и отново се извиси до вик.
— Да се махаме — каза Себастиян.
— Точно това си помислих — отвърна Деклан, обърна се и се отдалечи малко от портата, а след това пое по пътеката на бегом, със Себастиян на няколко стъпки зад него.
Както беше предвидил Деклан, пътят обратно отне повече време. Все пак чувстваше, че липсата на ядачи между техния лагер и този на наемниците е добър знак. Означаваше, че преходът до стръмната стена ще е безпрепятствен. Без бой на живот и смърт, докато се мъчат да преодолеят скалите, водещи до планинските подножия над Раната, беше за предпочитане.
Не беше казал нищо на никого, дори и на Сиксто, но никой от мъжете в лагера не беше напълно годен. Собствените му хора все още страдаха от преживяното в пустинята. Отдихът и оскъдната храна бяха помогнали и поне имаше изобилна вода от изворите наблизо. По-младите бойци бяха вероятно в същото състояние като мъжете на Деклан, но по-старите като Оскар и Тобиас? Деклан знаеше, че ако ги сполети неприятност, ще се държат възможно най-добре, но едва ли щяха да оцелеят в решителна битка.
Беше притеснен и че след като излезеха от Раната, озовяха ли се откъм погрешната страна на планините, отделящи ги от брега, те можеше да се окажат непреодолима пречка. Все пак предпочиташе да умре, докато поне се опитват.
Към залез-слънце стигнаха до наемническия лагер и ги посрещнаха обнадеждени лица. Котелът с яхния отново къкреше и Деклан беше толкова прегладнял, че му беше все едно дали е прясна или претоплени остатъци от вчерашното.
Сиксто му подаде дървена паница и попита тихо:
— Какво откри?
— Открих, че дължим живота си на Тобиас и другите. Така и не видях нито един ядач, но това, което са окачили на входа към територията си, ми казва, че всички щяхме да свършим увиснали там, или поне части от нас.
Себастиян беше достатъчно близо да ги чуе и добави:
— А това, което ловуват от другата страна на лагера си… бих се радвал никога да… не видя нещо подобно в този живот.
В този момент лагерът затихна и Деклан осъзна, че всички погледи са вперени в него. Вдиша дълбоко и попита:
— Въжетата?
— Довършихме преди час каквото ни помоли и малко повече — каза Тобиас.
— Добре — отвърна Деклан. — Изяжте колкото можете, а сутринта ще довършим каквото остане. Веднага щом стане достатъчно светло, за да можем да се движим, без да чупим крака, започваме. Взимаме храна, колкото можем да носим, и всеки мях, оръжията и въжетата. Всичко друго оставяме.
Огледа четата си и каза:
— Тези мъже са слизали тук оттам, накъдето отиваме, тъй че знаят какво се каня да кажа. Изкачването ще ни изцеди краката. Склонът е полегат до стръмнината, но все пак е нагоре по целия път. Сигурно е, че ще трябва да починем преди катеренето, а подозирам, че никой от нас не е бил планински боец, тъй че ще е бавно.
Седна да си дояде и чу как Оскар промърмори:
— Ако успеем да оцелеем от тази лудост и стигнем до цивилизована земя, заклевам се, че няма да ям яхния до края на живота си.
Деклан се засмя и насмалко да се задави.
Деклан дояде остатъците от снощната яхния. Беше студена и дори още по-безвкусна от нормалното, но беше нужно заради предстоящите задачи. След снощната вечеря той и останалите се бяха организирали колкото можаха, като се отърваха от всичко, освен храна, вода, оръжие и въжета.
След като разпределиха припасите, изпадна в уморена, но неспокойна дрямка. Събуди се сепнат, преди всички други, в тъмното, обзет от ужасна несигурност. След смъртта на Гвен и нараняването си беше обсебван от това чувство през будните си мигове, изпълнен с безименни предчувствия.
