— Колкото ти се учиш, толкова и аз. Ти си уникален и никой друг като теб не е живял на този свят. Както казах, непознати води. Ако докоснеше онези жизнени енергии в ума си… — Замълча, докато се мъчеше да подреди мислите си. — Ти си дете, което държи най-големия ловен нож на баща си. Може да мислиш, че си готов да го използваш, но най-вероятно ще порежеш себе си или някого близо до теб. Ще те научим как да използваш този нож, без да навредиш неволно на някого.
Хату кимна.
— Умирам от глад.
— Отивай — каза Бодай. — Имам няколко въпроса към Натан. Скоро ще дойдем.
Хату се усмихна и бързо излезе.
— Какво искаш да знаеш? — попита Натан.
— Твърде много неща за онова, което видях и което вероятно никога няма да разбера — отвърна Бодай. — Но първо, едно нещо. Защо бях поканен вътре?
— Беше любопитен — отговори Натан.
Бодай кимна.
— Наистина. Но можеше вече да си ме попитал или Хату можеше да ме е попитал преди, но ти го предложи едва този следобед.
— Защо според теб?
— Разбирам защо искаше да повярвам в магията преди да се срещнеш с Хату, логиката да бъда на твоята страна, както стана, но това, което ме порази днес, беше, че ме искаше там, та Хату да проучи човешката енергия.
— Е, и?
— Тъй че, когато го учеше да изследва какво прави човешките същества уникални, му каза да изследва мен. Защо трябваше да ме взимаш и защо не го накара просто да изследва теб?
Натан се засмя и присви очи.
— Кой е казал, че съм човешко същество? — Протегна ръка и Бодай я хвана. Натан леко го издърпа на крака. — Трябва ни храна! — каза весело.
— Магия — отрони Бодай с тон на почуда.
Натан се засмя гръмко.
— Няма никаква магия. Само фокуси.
Четата на Деклан бавно се придвижваше в тъмното. Всички внимателно опипваха земята под краката си, докато се приближаваха към скалната стена, белязана с оредяващи храсталаци и без дървета; земята отдолу хрущеше, докато пръстта отстъпваше на камънаци и камъчета.
Разполагаха с малко светлина благодарение на горящите главни, с които се бяха сдобили по пътя, тънки навързани клони и няколко връзки тръстика плюс дълги върбови клони, които бяха събрали набързо при последната открита вода в този каньон. Бяха ги отрязали и бяха напълнили и меховете, тъй като сигурно щяха да чакат дълго за нова прясна вода.
— Скали отпред — каза Себастиян, който отново водеше. До Деклан вървеше един от по-младите членове на оцелелите наемници, Микола. Беше направил няколко прехода до скалите, тъй като с останалите по-млади в четата бяха избягали долу оттук преди пет години.
Деклан беше попитал Тобиас как са се сдобили с големия готварски котел и той беше обяснил, че бил в търговския фургон, който Микола и по-младите войници защитавали, срутил се с трясък от степите горе, когато номадите ги подгонили.
Фургонът бе осигурил железния котел и още няколко полезни вещи, станали основните причини Микола и другите по-млади членове на четата да се връщат на няколко пъти тук.
Нито една полезна част от фургона не беше останала — всяко късче метал и здрава дървена дъга беше отнесена в лагера и използвана за постройка на колибите им. Железния котел просто го бяха дотъркаляли надолу по стръмнината, защото, както Тобиас каза на Деклан, било доста трудно да се счупи такова нещо. Единственият смешен момент в разказа беше как един от мъжете, Ейк, трябвало да хукне надолу, за да спре котела да не потъне на дъното на езерцето, което току-що бяха оставили зад себе си. Ейк се измокрил до кости и си счупил едната ръка, но котелът бил спасен.
— Спираме тук — каза Деклан. Обърна се към Тобиас и попита: — Онези ядачи идват ли нощем?
— Не знам — отвърна старецът, беше се задъхал. — Мисля, че съм ти казал всичко, което знам.
Въпреки притеснението на Деклан от това, че не бяха съвсем здрави, всички мъже бяха успели да издържат. В значителна степен причината за това бе, че трябваше да ходят.
Тобиас си пое дъх и каза:
— Няколкото пъти, когато ни се наложи да се изправим срещу онези псета, беше през деня… — Сви рамене. — Както вървим толкова бавно, ако ни преследваха, вече щяха да са тук.
Зад тях Сиксто се обади:
— Може би са изгорили лагера и са се върнали в тяхното си селище.
— Може би — отвърна Деклан, — но ако спрат на бивак през нощта и тръгнат утре на разсъмване, със сигурност ще ни догонят по обед, ако не сме там горе. — Посочи скалите пред тях.
— Сериозно ли мислиш да почнем катерене в тъмното? — попита Тоомбс.
— Не — заяви Деклан. — Подготвяме въжетата, после всеки сяда и отпочива колкото може по-добре, но в момента, в който можем да виждаме ръцете си пред лицата си без запалена главня, започваме катеренето.
Беше разговарял с всички от четата, за да разбере кой би могъл да има някакъв катерачески опит, и никой нямаше повече от него, тъй че реши да тръгне пръв, а Себастиян да е последен. На стрелеца му бяха останали само шест стрели и щеше да се катери зад Сиксто. Деклан искаше двамата му най-надеждни бойци да поемат тила и би предпочел да остане с тях, но никой друг не можеше да води.
