— Животът има една обща нота в тази какофония от шумове — каза Натан. — Потърси я.
Мина време, докато Хату отпусне ума си, и във въображението си не протегна ръката си, а по-скоро се надвеси, за да се вслуша по-добре. Разчисти с волята си най-пронизителните звуци и най-глухите тътени и накрая остана само с нещо, което се усещаше като най-съвършената музикална нота. Беше изящна и превъзходна и разпознаването ѝ почти го просълзи в тази илюзия за себе си.
На Бодай му бяха казали да пази мълчание, докато Хату споделяше усещанията си, но разкриването на тази абсолютна енергия го накара да прошепне:
— Изящно!
В продължение сякаш на много време просто наблюдаваха общия пулс на живота във вселената, а след това Натан каза:
— Ускоряваш контрола си. Впечатлен съм. Сега намери общия човешки ритъм.
— Как?
— Докосваш Бодай. Почувствай неговата енергия, след това потърси кое е общото с други нишки, отвъд основата на живот.
Хату се поколеба и Бодай каза:
— Всичко е наред.
Хату остави сетивата си да навлязат за миг в Бодай и в този миг беше почти съкрушен от усещания и спомени, проблясващи мигове в живота на Бодай. Вдигна преграда пред този порой на цялото съществуване на другата личност и сътвори илюзия на дистанциране от преживяване и мисъл. След това бързо измести фокуса си към същината на човека, енергията, която протичаше през него.
Бе започнал да вижда нарастващото си познание като различни видове музика, свирени на гайди, лютни, барабани, месингови рогове и всевъзможни други инструменти. Всяка енергия се отличаваше за него все едно че чувстваше различна нота, изсвирена на различен инструмент, и започваше да ги овладява всички.
В тази вълшебна хармония съществуваше основа и той знаеше, че търси точно нея. Насочи вниманието си към лабиринта от жизнени енергии наоколо и изведнъж всички изчезнаха пред погледа му, освен една.
— Хората — промълви той спокойно.
Все още имаше неизброими нишки, привързани към различни места, и самото усещане колко много човешко съществува почти го зашемети. Съсредоточи се още по-напрегнато и попита:
— Сега какво?
— Това, което първо усети у Бодай, преди да изолираш общата нишка на човечност — каза Натан. — Това е, което отличава него от всяко друго живо същество: това е, което го прави този, който е.
— Едва не ме съкруши.
— Досега ти си живял само един живот, тъй че да се гмурнеш в друг без подготовка може да те удави, да те накара да изгубиш това, което си. Готов бях да го приключа, но съм благодарен, че не ми се наложи.
Бодай каза:
— Усетих… присъствие, но нищо повече.
— Още една стъпка, преди да приключим това. Остави нишките на човечност да преминават, но търси познатото.
— Какво имаш предвид?
— Когато се свърза с Бодай, част от онова, което премина през теб, беше като връхлитаща вълна, но все пак имаше късчета, които щеше да усетиш като познати, ако се беше съсредоточил върху тях.
Хату премисли това и отвърна:
— Мисля, че разбирам.
— Тъй че най-близката личност в твоя живот.
— Това ще е Хава, разбира се — отвърна Хату.
— Тогава мисли за нея и просто изчакай да видиш дали някоя нишка повтаря някой познат аспект на това как те кара тя да се чувстваш, какво променя в теб близостта с нея, за разлика от когато си сам. Това отразява връзката, която ви обвързва, и показва къде е тя.
Хату изчака — не знаеше колко дълго — и изведнъж една нишка изпъкна, сякаш внезапно стана по-голяма и по-жива, и го притегли.
— Хава!
— След време — каза Натан — може би ще си способен да говориш на хора от огромни разстояния или дори да пътуваш мигновено от едно място до друго. Нямаме представа за величината на твоите сили, Хату. Както би могла да каже Хава, ние сме в непознати води.
Изведнъж тримата отново бяха в библиотеката и беше тъмно. Малкото светлина, която имаше, идваше от свързващите коридори. Бодай седна уморен на стола си и въздъхна:
— Това отне вятъра от платната ми.
Натан се разкърши и рече:
— Умът и тялото все още са свързани и докато може би сме плували вътре в умовете си, нашите тела са стояли тук с часове.
Вдигна едното си коляно и се пресегна, за да го дръпне малко нагоре, после повтори движението с другото.
— Имах чувството, че можех да се пресегна и да докосна Хава — каза Хату. — Имам чувството, че тя е там някъде. — Посочи на североизток. — Връща се от Маркенет.
— Това е добре да се знае — каза Бодай.
— Могъл си да се пресегнеш и да я докоснеш — каза Натан с тон, който Хату познаваше: канеше се да каже нещо важно. — Както казах в споделените ни мисли, ние не знаем на какво си способен. Силите, които притежаваш, са уникални и причината да съм тук отчасти е за да те предпазя да не нараниш себе си или други.
— Как?
