Тръгна покрай колоната, докато изпъваха изплетените въжета. Лозовите оплетки бяха много по-тежки от въжетата от коноп или кокосово влакно. Деклан знаеше, че ще са бреме, но това не можеше да се избегне.
Приключи огледа и каза:
— Постарайте се да са вързани с добър възел, за да не се изхлузи и да ви заклещи, но не толкова стегнато, че да не можете да се движите свободно. — Знаеше, че импровизираните въжета са неудобни, но бяха здрави и можеха да спасят човек от падане и нараняване.
Сиксто дойде и каза:
— Готови сме.
— Определено се надявам — отвърна Деклан.
Всички насядаха, някои с гръб към скалната фасада в случай че внезапно възникне някоя неприятност, останалите се постараха да се настанят колкото може по-удобно. Повечето бързо задрямаха, но за Деклан сънят не дойде бързо. Знаеше, че щом се изкачат достатъчно високо по скалите, отблъскването на ядачите ще е възможно, освен ако не дойдат много наведнъж. Потисна тревогата какво ли може да ги очаква след като изпълзят от Раната. Учеше се да задържа ума си върху опасностите в момента, а не върху тези, които можеше да предстоят. Трябваше да оцелеят в този конфликт — и чак после да мислят за бъдещето.
Най-сетне задряма, но щом главата му клюмнеше, се стряскаше и се будеше, без да има усещане колко време е минало. Накрая поспа малко и се събуди, когато Сиксто разтърси рамото му.
— Време е.
Деклан не отвърна нищо, а тръсна глава да се разбуди напълно, преди да се разкърши и да погледне към небето. Изсветляваше и можеше да види ръката си, точно пред лицето си. Огледа се и успя да различи в сумрака по някое лице тук-там.
— Трябва ми колкото светлина имаме на оная скала.
Сиксто раздуха една тлееща главня и с нея по-голяма факла.
— Това имаме.
Деклан подхвърли насмешливо:
— Ако падна и се пльосна върху тези канари, ти командваш.
Сиксто се усмихна и сложи ръка на рамото му.
— Съветвам те да не падаш.
Деклан се усмихна.
— Дръж светлината колкото може по-близо, без да ми палиш задника.
Сиксто се засмя.
— Ще се постарая.
Деклан дълго беше оглеждал скалната стена. Подаде меча си на Сиксто. По-късно щяха да му го издърпат горе.
С дълго въже, вързано около кръста му — другият му край бе провиснал надолу, Деклан се пресегна нагоре и пъхна пръсти в една цепнатина на стъпка над главата му, намести десния си крак върху някакъв камък и се издърпа нагоре.
Беше мъчително катерене по първия участък до първата плоска скала на двайсет стъпки над него. Светлината все още беше толкова смътна, че Деклан трябваше да разчита на това колко добре е запомнил маршрута отдолу. Усети, че тялото му трепери, докато се задържа на място; протегна дясната си ръка, опипа наоколо и намери друга малка издатина. Издърпа се и заопипва слепешком, докато не усети здрава опора, и отново се издърпа нагоре, като в същото време избута с левия си крак.
Раменете и краката му бяха пламнали и вече се замайваше, но се пресегна още малко и откри, че дланта му докосва ръба на издатината. Стисна колкото можеше по-здраво и се насили да си спомни къде беше видял малка вдлъбнатина за лявото си стъпало, и я затърси. Най-сетне намери място за палеца си и натисна върху него.
Кракът му се хлъзна и го жегна страх, но се задържа. Пое си дъх и се издърпа нагоре, изпълзя върху плоския камък.
За минута се наслади на усещането за безопасност. Зяпна нагоре към небето, което с всеки миг ставаше все по-светло. Усети как в очите му напират сълзи на облекчение. Отърси се от чувствата, обзели го за миг, и се огледа за място, където да има сигурна опора.
Видя издатина на няколко стъпки от себе си и извика надолу:
— Изчакайте малко. Щом съм готов, ще дръпна въжето и можеш да пратиш следващия нагоре!
— Готови сме! — извика Сиксто.
Деклан огледа за цепнатина, където да набие ножа си като импровизиран клин. Намери една и заби здраво острието, после, след като стегна въжето, дръпна. Напрегна се, усетил тежест на въжето, и го задържа здраво, докато следващият мъж се изкачи, и когато той се появи над издатината, го заля облекчение: беше Тобиас Уинтърс, който се изправи, разви въжетата около себе си и тръгна към Деклан.
— По-младите момчета ще дойдат след това, но аз все още съм най-силният кучи син, макар зрението ми да не е каквото беше.
Деклан само се засмя тихо и двамата заедно задържаха въжето за третия.
Беше Джак Сойер, единият от братята от четата на Деклан, един от най-здравите в тази група. Той се ухили, докато по лицето му се стичаше пот, тъмната му кожа лъщеше. Погледна Деклан с мълчалива благодарност.
Деклан помълча за миг, а после изненада самия себе си, като стисна Джак в здрава прегръдка.
— Давай да издърпаме и останалите.
Тримата бързо издърпаха брата на Джак, Мик, и след като всеки от мъжете стигаше на широката издатина, можеха да се включат в редицата. Към края, когато изтеглиха Себастиян, дърпането беше бързо и лесно.
Изчакаха малко, най-вече за да оставят Деклан да си отдъхне. Той ги огледа и видя, че всички са тук, в безопасност.
