— Това е първа стъпка — каза им, след като върза отново края на въжето около кръста си. Небето горе беше достатъчно светло, за да захвърлят няколкото все още мигащи факли. — Би трябвало да можем да се придвижим добре, но ще проверявам всеки камък преди да се изкатеря, за да съм сигурен, че имам здрава опора, тъй че всеки да следва точно мъжа над него.
— Ами ако не е здрава? — почти изхленчи Оскар.
— Тогава се разкарваш колкото може по-бързо — отвърна Деклан.
Погледна за миг надолу и това, което успя да види в утринния сумрак, не разкри нищо, освен тъмните върхове на далечни дървета. Все още не можеше да разчита, че не ги гонят, тъй че бързо се придвижи напред, оставяйки място за следващия мъж в колоната. Тази широка площадка щеше да им позволи да отпочинат малко, защото колкото по-нагоре дърпаха, толкова по-трудно щеше да е изкачването.
Отдъхнаха няколко минути, докато небето продължаваше да изсветлява, а след това Деклан чу нещо.
Тобиас видя как изражението му се промени и попита:
— Какво?
— Тихо! — каза Деклан.
След миг осъзна, че онова, което бе чул, противоречи на това, което не чуваше. Птиците бяха спрели своя зов, а после маймуните почнаха да крещят предупредително.
— Трябва да тръгваме, веднага.
Мъжете се заспоглеждаха колебливо и Деклан повиши глас толкова, че да направи думите заповед, а не подканвано.
— Казах: веднага!
Хатушали се събуди без никаква явна причина. Още в началото на работата си с Натан бе научил цената на прекаленото пиене на вечеря. Пиенето смущаваше съня му и го правеше неспокоен, а когато се събудеше, бе уморен. Затова бе започнал да пие само по чаша вино или ейл, докато вечеря, и нищо повече след това.
Представа нямаше защо внезапно се е събудил посред нощ.
Докато сядаше на ръба на леглото, се замисли за това неочаквано събуждане. После усети нещо, сякаш лек ветрец гъделичкаше брадичката му или все едно дъждовна капка беше паднала на врата му. Затаи дъх и зачака да види дали ще се повтори, и тъкмо докато се канеше да стане, последва друго усещане за допир, като перце, забърсало лицето му, или като течение през далечен отворен прозорец.
Затвори очи и вместо да приложи редовното упражнение, на което го бе научил Натан, зачака, както се бе научил в умствените си упражнения — зачака нещо да дойде при него.
Като далечна музика, когато песента не може съвсем ясно да се долови, знаеше, че нещо го докосва отдалече. Проблясък на разпознаване, и той осъзна, че пак усеща Хава. Веднага щом се съсредоточи, усещането изчезна. Отново осъзна, че щом опита нещо, то се проваля. Хава трябваше да е доста далече оттук. Определено не можеше да е приложил по-малко усилие да я достигне. Беше спал.
Потърка лицето си, докато се чудеше дали пак да легне да спи, или да стане посред нощ. Нямаше усет кое време е и изведнъж се съгласи с Бодай. Трябваше им нещо за отмерване на времето. Можеше да е още часове до разсъмване или пък слънцето можеше да изгрее още щом пак легнеше да спи.
Реши да спи, с надеждата, че му предстоят много часове отдих.
Когато отново се събуди, вече се разсъмваше, а той се чувстваше по-отпочинал, тъй че реши, че е решил правилно. Облече се, отиде до общата трапезария и видя, че приготвянето на сутрешната храна е в пълен ход.
Седна на обичайната си маса. Влязоха неколцина работници и се запътиха към масата, където кухненският персонал раздаваше сутрешната храна. Неколцина седнаха да ядат в трапезарията, но повечето си отнесоха храната на работните си места. Това бе започнало да става повод за препирня между персонала и работниците, тъй като много работници изобщо не си правеха труда да връщат чиниите и чашите, което принуждаваше кухненските ратайчета да обикалят всяко работно място на острова и да ги събират в големи чували, а след това да хабят много време в бърсане на засъхналата храна от тях.
Бодай навремето беше отбелязал, че не е разумно да ядосваш тези, които ти приготвят храната, и беше убедил Катариан, че трябва да се наложи някакво наказание, за да разберат работниците, че ако изнасят чинии сутринта, трябва да ги връщат вечерта. Но какво да е то?
След няколко минути влязоха Бодай и Натан и Хату каза на Бодай:
— Имам предложение.
— И? — попита Бодай, докато трупаше на блюдото си задушена риба, сварено яйце и зеленчуци. Понеже знаеше предпочитанията му, едно кухненско ратайче му връчи пълна кана с кафе и той я взе, след което сви една чаша в извивката на лакътя си.
След като двамата си взеха закуската и се върнаха на масата, Хату каза:
— Работниците не връщат посудата.
— Да. И?
— Вие обмисляхте наказание, нали?
— Трудно е да събираш глоба, след като не им плащаш нищо. Натан се засмя.
— Просто е. След като момчетата в кухнята знаят кои са нарушителите, просто ги накарайте да ви кажат кои са и после накарайте работниците да измият чиниите, които момчетата прибират.
Бодай също се засмя.
— Чиниите и чашите стават гадни на слънце за ден, че и повече. — Отхапа от рибата. — Ще се радвам на деня, в който пак опитам наденичка или резенче шунка. — Махна с вилицата си и добави: — Уморени са и ще откажат да го направят.
