Хокану потисна подтика да закрачи нервно из стаята. Мара се беше събудила през нощта, хлипаше в прегръдката му и викаше Аяки. Топлината му не й донесе утеха. Стисна зъби при спомена за това. На драго сърце щеше да се изправи срещу враг в битка, но тази скръб… мъртво дете, чийто потенциал едва бе започнал да се разгръща… Нямаше лек под небето, който да може да предложи един съпруг. Само времето щеше да притъпи болката.
Хокану не беше мъж, който си позволява да кълне. Изопнат като струна на подобния на арфа тирал, не си позволи волност, която по някакъв начин можеше да обезпокои съпругата му. Безшумно, с убийствено изящество се плъзна през открехнатата врата.
Денят беше твърде ясен, помисли, щом погледна бледозеленото небе. Трябваше да има бури, силни ветрове, дори мълнии и дъжд. Самата природа трябваше да се гневи на земята в деня на погребението на Аяки.
В падината пред езерния бряг свършваха последните приготовления. Струпаните дърва на кладата се издигаха като зикурат. По заповед на Хокану Джикан боравеше свободно с богатството на Акома и се беше погрижил да се закупят само уханни дърва. Миризмата на опърлена плът и коса нямаше да обиди майката на момчето. Хокану присви устни. Нямаше да има никакво усамотение за Мара по този най-тъжен повод. Беше се издигнала твърде високо и погребението на сина й щеше да е държавен ритуал. Щяха да се стекат Управляващи лордове от всички части на империята, за да отдадат почитта си — или да продължат коварните си интриги. Играта на Съвета не спираше заради скръб, радост или природни бедствия. Обстоятелствата, довели до смъртта на Аяки, щяха да продължат да забират като рана.
Прашен облак се вдигна на хоризонта на север. Вече пристигаха гости.
Имението започваше да се раздвижва. Джикан търчеше между кухненското крило и слугинските жилища, където млади перачки вече бързаха към стаите за гости с кошове с чисти ленени завивки на главите. Подготвените за важни гости воини в парадна броня маршируваха, за да сменят нощната стража. И сред цялата тази атмосфера на устременост и цел двама души вървяха покрай езерото сякаш без никаква смислена задача, освен сутрешна разходка. Обзет от подозрение, Хокану погледна по-внимателно и ги позна. Любопитството го накара да ги последва.
Проследи ги тихо между редовете акаси и първото му впечатление се потвърди: Инкомо и Ириланди се движеха пред него бавно, сякаш потънали в размисъл. Бившият Първи съветник и бившият Боен водач на Тасайо от Минванаби не вървяха безцелно.
Заинтригуван какво може да правят тези бивши врагове, превърнали се във верни слуги, толкова рано в този тъжен ден, Хокану безшумно се запромъква след тях.
На брега на езерото крехкият като тръстика съветник и закаленият в битки мускулест воин коленичиха на едно малко възвишение като за молитва. Първите розови облаци се понесоха по небето, обагрени отдолу в оранжево, докато невидимите слънчеви лъчи позлатяваха краищата им.
Слънчев лъч докосна кристално образувание на върха на хълма. Последва ослепителен блясък и капките роса заискриха като драгоценни камъчета. Ириланди й Инкомо сведоха глави, докоснаха земята с чеда и замълвиха нещо.
За миг синът на Шинцаваи беше почти заслепен от внезапния блясък, който погасна, щом ъгълът на издигащото се слънце се промени.
Двамата мъже се изправиха. Бдителните очи на Ириланди първи различиха несъответствие в утринния покой и той се поклони.
— Господарю Хокану.
Стреснат, Инкомо повтори жеста му.
Хокану ги подкани да се върнат с него в къщата и когато тръгнаха, каза унило:
— Не можах да спя. Видях ви и дойдох да разбера какво ви води тук.
Ириланди вдигна рамене.
— Всеки ден по изгрев-слънце отдаваме благодарности.
Мълчанието на Хокану подканяше за повече обяснение, макар той да гледаше само в босите си крака, докато стъпваше по влажната от росата трева.
Инкомо се покашля смутено.
— Идваме тук всеки ден, за да видим изгрева. И да отдадем благодарности, че служим на Слугата. — Погледна голямата къща с островърхите й фронтони, каменни колони и трегери, овързани днес с червени знаменца в чест на Туракаму, Червения бог, който щеше да приеме духа на Аяки под своя закрила, и обясни: — Когато нашата Господарка се справи с Тасайо, очаквахме смърт или робство. Вместо това ни беше даден велик дар: нова възможност да служим и да печелим чест. Тъй че всеки слънчев изгрев поднасяме благодарствена молитва за тази отсрочка.
