Хокану кимна. Предаността им не го изненада. Като Слуга на империята, Мара беше обичана от хората. Собственият й персонал й служеше с обич, граничеща с благоговение. Всъщност щеше да й е нужна такава подкрепа за дома, за да се съвземе от загубата. Владетел, необичан от хората си, би трябвало да очаква такъв страшен удар да разколебае подчинените му: слугите от най-високите постове до най-низшия роб щяха да се тревожат дали небесата не са оттеглили благосклонността си от дома. А дори и без божественото неодобрение врагове сред смъртните щяха да се възползват от възможността да ударят там, където редиците щяха да са най-разстроени. Така суеверието се подхранваше от резултатите — един отслабнал дом щеше да понесе поражения и да изглежда, че си е спечелил неприязънта на боговете.
Хокану се подразни. Твърде много събития в империята се усукваха около самите себе си, докато столетията на сурови и непроменими обичаи водеха обществото към застой и упадък.
Този омагьосан кръг той, Мара и Ичиндар, Небесната светлина, се бяха посветили да премахнат.
Ненавременният край на Аяки беше не само повод за тъга и скръб. Можеше да се окаже голям провал и да бъде превърнат в зов за обединение на всички Управляващи лордове, които бяха недоволни от скорошните промени. Ако Акома покажеха и най-малкия признак на колебание, щеше да има смутове. А в ядрото на фракцията, която бе започнала да се оформя в непреклонна вярност към старите традиции, гласът на Анасати щеше да е най-гръмкият.
Гостите за погребението нямаше да са тук, за да гледат как пепелта на починалия кръжи нагоре в димното си възнесение към небесата. Не: щяха да се наблюдават едни други като прегладнели псета, а Мара щеше да е обект на най-внимателно наблюдение от всички. Обременен от мрачни опасения, след като знаеше, че съпругата му е твърде съкрушена от загубата, за да може да се справя с тези неща, Хокану забърза през градината. Беше забравил за двамата мъже, които вървяха с него, докато Инкомо не каза:
— Първи съветник Сарик е в пълна готовност, господарю. Уредени са забавления, за да разсеят гостите, а почетната охрана на всички, освен най-великите Управляващи лордове, ще бъде разквартирувана в гарнизона отвъд езерото. Кладата е напоена с масла и е направено всичко, та церемонията да е колкото се може по-кратка.
Хокану не намери утеха в думите му. Това, че съветникът наблягаше на тези неща, издаваше споделена загриженост. Играта щеше да продължи, все едно дали лейди Мара можеше да се съвземе и да се справи.
— Няма да се скъпим в своите почести към починалия млад господар — добави Ириланди, — но съветът ми е да стоите неотлъчно до господарката и да сте подготвен за всякакви изненади.
Вежливо и тактично висшите служители на дома Акома признаваха, че господарката им едва ли е способна да се справи с тежестите на деня. Хокану изпита благодарност към тези мъже, които кротко и непоколебимо бяха готови да прикрият нейната слабост. Постара се да ги убеди, че домът Акома няма да се остави да го понесат теченията като останал без кормило кораб.
— Ще съм до нея. От нейно име искам да ви кажа, че не бива да се колебаете да се обърнете към нас, ако имате каквито и да било затруднения или тревоги.
Господар и слуги се спогледаха разбиращо. След това Ириланди се поклони.
— Над хиляда войници са отправили молитви към Туракаму да ги вземе вместо младия господар.
Хокану кимна почтително. Тези войници щяха да носят оръжия по време на погребалната церемония в знак на своята клетва, силна задръжка за всеки гостуващ лорд, който би решил да създаде неприятности в нарушение на гостоприемството на Акома.
Броят беше голяма чест за Аяки, а предаността на мъжете също така показваше, че казарменият слух разпознава последствията от нещо, което бе много повече от лична трагедия. Дошлите днес лордове щяха да се трупат и кръжат като джагуна, хранещите се с мъртво месо, и да гледат каква плячка могат да отскубнат от зъбите на нещастието.
Хокану прие поклоните за сбогуване на двамата служители, след което погледна през рамо към езерото, където баржите вече бързо се отправяха към кейовете. На пилоните им се вееха знамена и ритмичният напев на гребците се носеше над водата. Много скоро тихото имение щеше да се превърне в политическа арена. Хокану се загледа замислено към голямата каменна къща, която бе дом за Минванаби от столетия. Мястото беше замислено като крепост, но днес дори врагове трябваше да бъдат поканени вътре. Жрецът на Чочокан, Добрия бог, беше благословил имението, а Мара се беше погрижила натамито на Минванаби да бъде поставено на посветена поляна, за да остане името на един велик някога дом в човешката памет. Но въпреки тези мерки и уверенията на жреците, че действията й са спечелили божествено благоволение, Хокану едва преглътна усещането за ужасна заплаха. Под стрехите сякаш се таяха сенки, в които духовете на врагове надничаха в безмълвен смях над скръбта на Мара.
