Отвърна му с полуусмивка, която се стопли, щом Джеиля отвърна на въпроса на жреца. Принцесата бе смирена и сдържана, както подобаваше за положението й. Макар да се беше вкопчила в ръката на новия си съпруг, все пак се държеше царствено. Не трепна, когато плетените от тръстика кафези с брачните птици се вдигнаха за благослов. Тръстиковите врати бяха срязани тържествено от ножа на Върховния жрец.
Мара прехапа устна, мъчейки се да надвие сълзите, щом двете птици излетяха на свобода. Летете — помоли се тя, — летете нагоре и се съберете, и намерете щастието си.
Поличбата с птиците на първото й бракосъчетание беше неблагоприятна. С цялото си сърце копнееше този път да е различно. Двамата с Хокану можеше и да не подчиняват живота си на поличби и традиции, но присъстващите стари жреци се уповаваха на тях.
Птиците излетяха точно когато поредната мълния разтърси въздуха. Запърхаха тревожно с криле, а след това заедно литнаха нагоре и навън през цепнатината в пропукания купол.
— Слава на боговете — промълви Хокану. Ръката му стисна ръката на Мара и от очите му бликнаха неканени сълзи. Тя също не можа да сдържи чувството си. Никой от двамата не видя как двама Имперски бели в церемониалната броня на Силови водачи пристъпиха напред с наметалото, обшито със злато и кожа на саркат — мантията на императора на Цурануани, — и го положиха на раменете на Джъстин.
Колкото и да беше пораснало, момчето сякаш се изгуби под пищната мантия. Мара Изтри очи, поразена от болезнения спомен за Ичиндар, който беше също толкова крехък и който накрая се бе огънал под тежестта на имперския сан.
Джъстин обаче хвана ръката на Джеиля все едно беше роден да е галантен към дамите и я поведе нагоре по стъпалата.
— Син на баща си, наистина — промълви с гордост Хокану.
Послушници с песен последваха нововенчаната двойка, редом с жреца на Джуран, който носеше обшитата със скъпоценни камъни възглавничка с положената на нея корона.
Ударите отвън зачестиха още повече!
Една колона в дъното на залата се пропука и Мара се сепна. С усилие съсредоточи вниманието си изцяло върху гледката на подиума. Не можеше да пренебрегне признаците за назряващото бедствие — въздухът се нагорещяваше. Лакът по дървеното перило, където идваха молители, за да коленичат пред Небесната светлина, се лющеше на пластове. Каменният под се нажежи дотолкова, че пареше, и придворните запристъпваха от крак на крак — кожените подметки на сандалите не можеха да ги опазят от усилващата се горещина.
— Маговете чо-джа са под ужасен натиск — прошепна Хокану.
Нов гръм разтърси залата. Жреци се пресегнаха да укрепят колегите си и не един Върховен жрец на подиума изглеждаше уплашен, но с мрачна решимост всички продължиха церемонията.
Мара видя как жрецът на Лашима, Богинята на мъдростта, пристъпи напред, за да помаже слепоочията на сина й със свещено миро. Ръцете му трепереха и част от свещеното масло се разля по мантията на Джъстин. Джеиля изглеждаше на ръба на паниката: побелялата й ръка стискаше трескаво ръката на съпруга й. След това излезе жрецът на Баракан и поднесе на Джъстин златния меч на императора. Джъстин положи ръка върху святото острие и Мара с болка забеляза, че пръстите му треперят.
Не трябваше да мисли за провал! Ядосана на себе си, тя вдигна брадичка и рисковано се озърна назад. Маговете чо-джа стояха до вратата, но вече не се извисяваха с изпънатите си нагоре величествени криле. Бяха се присвили на пода и пееха противозаклинанията си с монотонно жужене, в дисхармония с грохота на ударите отвън. Силата им беше огромна, но не можеха да устоят безкрайно на обединената мощ на Събранието. Колкото и силно да бяха предизвикани или заплашени обаче, бяха изразили ясно позицията си. Чака-а все още властваше над тях. При никакви обстоятелства нямаше да използват магията си за атака.
Когато най-сетне преградата им рухнеше, Събранието щеше да е свободно да развихри своята ярост над множеството в залата.
Странно, но Мара не изпитваше никакъв страх. Твърде много беше заложено и твърде много — изгубено. Рискът не я плашеше: все едно онази част от нея, която бе познавала ужаса пред предстоящата смърт, беше изтръгната от нея след сполетялото я в Турил. С твърдата си като камък увереност тя излъчваше сякаш неземна сила.
Дори Хокану я гледаше с малко страхопочитание.
Мара се наведе към ухото му и каза бързо:
— Поздрави от мен Небесната светлина, щом му сложат короната.
Съпругът й я изгледа изненадано, стъписан от решимостта в гласа й.
— Какво си намислила? — Гласът му прозвуча измамно твърдо. Дори той трябваше да признае, че маговете, които ги пазеха, изчерпват силата си.
Мара го погледна твърдо и отвърна:
— Хитрост. Какво друго ни остава?
Хокану загледа след нея удивен, докато тя се отдалечаваше към дъното на залата. Реши, че ще запомни този момент и ще пази спомена за несломимия й дух дори когато заклинанията на Събранието разбият преградите и всички бъдат погълнати от огнената стихия.
