В официалната си броня Мара наподобяваше орнамент, изваян от нефрит. Лицето й бе стегнато в безизразната фасада, очаквана от цурански Боен вожд. Но съветниците, които я придружаваха, забелязваха в стойката й крехкост, породена от твърдостта, сякаш скованото й поведение беше всичко, което сдържаше кипящите в нея чувства. Движеха се и говореха тихо в нейно присъствие, сякаш случаен жест или погрешно изречена дума можеха да разбият самообладанието й и неразумният гняв, който бе развихрила срещу лорд Джиро, можеше да избие през бариерите й отново.
В тази обстановка, с огромните войски под командата й, строени в готовност за атака, Мара беше непредсказуема като гръмоносен облак, чиито мълнии всеки момент ще изригнат. Едно официално обявяване на война означаваше да се оставят настрана хитрости и стратегии, да се забрави всякакво лукавство и благоразумие и просто да се атакува врагът, обявен в церемония в храма на Джастур.
Срещу военната сила на Хадама се издигаха знамената на клан Йонани. Също като лейди Мара, лорд Джиро седеше с Бойния вожд на Йонани на билото на отсрещния хълм, и двамата подобаващо горди със своето родословие и без никакво намерение да простят за оскърбената си от Господарката на Акома чест. Над командната шатра зад плътно строените воини на Йонани се вееше древното бойно знаме на Анасати в алено и жълто, на пилон, вдигнат до черно-зелената шатра на лорд Тонмаргу, Боен вожд на клана. Разположението на цветовете символизираше вековечно потвърждение, че оскърблението на Анасати е прието от всички домове и ще бъде удовлетворено с кръвопролитие, без оглед на цената в човешки живот.
Да се умре беше по цурански. Да се живее в позор — проява на страх, смятана за по-лоша от смърт.
Очите на Мара засичаха подробностите, но ръцете й не трепваха. Мислите й бяха обкръжени от стена, изолирани в едно хладно място, където дори Хокану не можеше да проникне. Тя, която беше ненавиждала войната и убийствата, сега изглеждаше нетърпелива да започне суровото насилие. Кръвопролитието можеше да не върне сина й, но ужасът на битката можеше да спре мислите й. Щеше да познае избавление от болка и скръб едва когато Джиро от Анасати бъдеше стъпкан на каша в пръстта.
Хокану усещаше напрегнатостта й. Не се опита да я разубеди, понеже инстинктивно разбираше, че няма никаква утеха, която би могла да я трогне. Стоеше кротко до нея и се стараеше да смекчи решенията й, където можеше.
Един ден тя можеше да се събуди и да приеме сълзите си като това, което са. Докато времето не започнеше да я цери, той можеше само да й дава безграничната си подкрепа, със съзнанието, че всичко по-малко може да я тласне към по-отчаяни действия.
С истинско цуранско безстрастие Хокану оглеждаше бляскавите доспехи в далечината. Няколко фигури се отделиха от редиците на Хадама и се приближиха към строя на Йонани. Групата се водеше от Люджан, слънцето играеше по бронята му и огряваше офицерските му пера до смарагдов блясък. До рамото му крачеха двамата му Силови водачи, Ириланди и Кенджи, а отзад, според ранга, Силовите командири на другите домове от клана Хадама. Последен вървеше писар, за да запише разговора, когато тази делегация срещнеше противниковата в центъра на мястото на битката, съгласно традицията. Разговорът щеше да определи условията на предстоящото сражение, границите на полето, часа на сблъсъка и възможността, ако има такава, да бъде предложена или приета пощада. Но Мара не хранеше надежда за последното.
Това, че домовете на клан Йонани бяха сметнали за редно да бъдат въвлечени, не я беше поколебало. Можеха да стоят или да паднат с Джиро, и тя нямаше да е единствената, понесла жестокостите, присъщи за Играта на Съвета.
Когато Кейоке, Военният й съветник, постави въпроса за пощадата, очите й блеснаха от гняв и тя заяви:
— Никаква пощада.
Линиите вече бяха очертани, залозите поставени. Никой не можеше да оспори думата на Мара като Боен вожд. Хокану огледа командната шатра, колкото за да се успокои, толкова и за да прецени настроението на присъстващите. Кейоке носеше броня вместо полагащото се за поста му облекло на съветник. Сарик, който се беше сражавал в редиците на Акома, преди да го издигнат на висок пост, също беше с броня — чувстваше се гол само с тънка коприна на гърба.
Старият Инкомо обаче бе само с халата си. Чувстваше се по-свойски с перото, отколкото дори с ножа си за ядене, и сега стоеше, пъхнал ръце в пояса си, набръчканото му лице беше изопнато. Макар да бе вещ във военното изкуство, беше невежа по отношение на насилието. Зовът към клана на Мара не беше разумен акт, а тъй като досега тя бе душата на добротата и благоразумието, злостното й прегръщане на ритуализираната цуранска мъст го ужасяваше. Но годините опит като съветник на Минванаби му помагаха да издържи с непоколебимо покорство.
Всеки мъж и жена от Акома и от всички домове на клана Хадама чакаха днес волята на боговете.
