Джъстин нададе вой, възмутен, че са го измамили. Толкова прилича на баща си, помисли Аракаси, докато влачеше дърпащото се момче, към детската. Също като Кевин Джъстин не приемаше нито протокол, нито норми на благоприличие. Баща му беше искрен при откровено затруднение и лъжеше винаги, когато му отърваше. Беше проклятие за всяко добре поддържано цуранско домакинство, но животът определено беше станал по-малко забавен след заминаването му през разлома в Мидкемия. Дори за Джикан, който най-често беше ставал обект на шегите на Кевин, се знаеше, че подхвърля изпълнени с тъга думи за липсата му.
На прага на стаята си Джъстин спря да буйства. Явно съзна ваше, че рискът да си навлече гнева на дойките не си заслужава. Спази воинската си дума, щом Аракаси го пъхна под завивките, но не затвори очи. Гледаше дълго и с възмущение задържалия се на прага Аракаси, докато най-сетне не загуби битката си срещу умората и не се предаде на дълбокия здравословен сън на малко момче.
Шпионинът изобщо не се съмняваше, че момчето щеше да се измъкне от спалнята си, ако не се беше задържал, за да го принуди да изпълни воинската си дума. В много отношения то беше по нрав повече мидкемиец, отколкото цуранин, черта, която майка му и пастрокът му окуражаваха.
Дали тази нецуранска черта щеше да се окаже предимство в пълнолетието му, или щеше да направи името и натамито на Акома уязвимо за Джиро й съюзниците му, не можеше да се предскаже. Аракаси въздъхна и излезе в окъпаните от лунната светлина градини. Щом стигна до покоите, в които отсядаше в редките си престои в имението, смъкна последната си дегизировка на странстващ амбулант на евтини дрънкулки и накити, топна се в хладката вече вода — не искаше да губи време да кара слугите да я сменят с гореща, и се замисли, докато чистеше с гъбата мръсотията от пътя.
Единствените писмени свидетелства за договори, поети от Хамой или от който и да е друг тонг, щяха да са притежание на самия обаджан. Само един доверен негов бъдещ наследник, обикновено син, щеше да знае къде са скрити тези свитъци, като предпазна мярка срещу възможната внезапна кончина на обаджана. За да намери Аракаси тези записки, се налагаше да се доближи на ръка разстояние до водача на Братството на Червеното цвете, най-могъщия тонг в империята.
Затърка енергично боята от косата си, колкото за да се избави от нея, толкова и от безсилие. Да се добере до ядрото на тонга щеше да е много по-трудно дори от последните му набези в Имперския дворец.
Не беше споменал нищо за рисковете. Достатъчно беше да погледне изнуреното лице на Мара, за да разбере, че повече притеснения ще забавят оздравяването й още. Ако научеше какви рискове стоят зад току-що възложената от нея задача, щеше да е пренапрегната и дори да се съмнява в разумността на решенията си.
Аракаси се отпусна във водата, въпреки че тя беше съвсем изстинала. Помисли за срещата си с Джъстин. Тревогата на Мара щеше да се завърти около благополучието на живото й дете, да. Неговият дълг бе да се погрижи момчето да оцелее до пълнолетие. В този момент това означаваше да премахне най-опасно охранявания човек в империята: обаджана на тонг Хамой.
Това, че всеки разумен човек щеше да погледне на тази задача като на невъзможна, ни най-малко не го притесняваше. Находчивият му ум бе притеснен единствено от факта, че за първи път в дългата си и разнообразна кариера нямаше никаква податка откъде да започне. Местонахождението на главната квартира на Братството на убийците беше строго пазена тайна. Агентите, на които се плащаше за определени задачи, не бяха лесна плячка като онзи аптекар, когото беше изтезавал в задната уличка в Кентосани. Щяха да се самоубият, преди да разкрият следващия във веригата. Бяха верни на убийствения си култ толкова, колкото агентите на Аракаси бяха верни на Мара. Обезпокоен Аракаси се измъкна от ваната и се избърса. Облече прост халат. Половината нощ седя в съзерцание и ровеше в паметта си за, факти и лица, които можеха да му дадат отправна точка.
Няколко часа преди разсъмване направи няколко упражнения за раздвижване и събра нещата, които чувстваше, че ще му потрябват. Напусна къщата на имението, без постовете да го забележат, Хокану веднъж се бе пошегувал, че някой път някой воин може неволно да го убие, ако продължава да се промъква из имението нощем. Аракаси бе отвърнал, че страж, който го убие, трябва да бъде повишен, след като е отървал Мара от некадърен слуга.
Утрото го завари на другия бряг на езерото. Аракаси крачеше уверено, повярвал в себе си. Съставял беше планове, обмислял ги беше и ги беше отхвърлял, но не изпитваше никакво отчаяние, а само усилващо се усещане за предизвикателство.
По залез-слънце беше на реката, смесен с другите пътници, чакащи търговската баржа — един от многото безименни, запътили се към Свещения град.
Минаха месеци.
