студът на онова, което Себастиан бе направил, бе като да й плиснат чаша вода в лицето.
Много бавно светът престана да се върти около нея, а болката и гаденето отслабнаха, докато
не станаха просто леки вълнички в потока на кръвта й. Клеъри отново можеше да диша.
Пое си рязко дъх и отвори очи.
Синьо небе.
Лежеше по гръб и се взираше в безкрайно синьо небе, по което тук— таме плаваха пухкави
облачета, като небето, нарисувано на тавана в лечебницата на Института. Протегна
скованите си от болка ръце. Около дясната китка все още носеше следите от своята гривна
от рани, макар че те бързо избледняваха и вече бяха придобили светлорозов цвят. Върху
лявата й ръка имаше иратце, което също избеляваше, в сгъвката на лакътя й бе нарисувана
обезболяваща руна.
Клеъри вдъхна голяма глътка есенен въздух, в който се долавяше ухание на листа. Виждаше
върхове на дървета, чуваше шум на коли и…
Себастиан. До ушите й достигна нисък смях и тя изведнъж осъзна, че не лежи просто така, а
е облегната на брат си. Себастиан, който бе топъл, дишаше и поддържаше главата й с ръка.
Останалата част от тялото й почиваше върху леко влажна дървена пейка.
Клеъри се надигна рязко и Себастиан отново се засмя. Седеше в края на пейка с изящни
железни облегалки за ръце; сгънатият шал беше в скута му, където допреди малко бе главата
й, а свободната му ръка бе опъната върху гърба на пейката. Беше разкопчал бялата си риза, за
да скрие петната демонска кръв. Отдолу носеше обикновена сива тениска, а сребърната
гривна проблясваше около китката му. Черните му очи я гледаха развеселено, докато тя се
отдръпваше в другия край на пейката.
— Добре, че си толкова дребна. Ако беше по-висока, да те нося на ръце би било
изключително неудобно.
Клеъри трябваше да положи огромно усилие, за да говори спокойно:
— Къде сме?
— Jardin du Luxembourg. Люксембургската градина. Много приятен парк. Трябваше да те
занеса някъде, където да можеш да легнеш, а насред улицата не ми се стори особено добра
идея.
— Да, има си дума за това да оставиш някой да умре на улицата. Непредумишлено убийство
с превозно средство.
— Това са пет думи и освен това смятам, че технически погледнато се нарича така
единствено, ако ти си прегазил жертвата. — Себастиан потърка длани, сякаш искаше да се
стопли. — Така или иначе, защо да те оставям да умреш на улицата, след като положих
толкова усилия да ти спася живота?
Клеъри преглътна и сведе поглед към ръката си. Раните й бяха избледнели още повече и ако
не знаеше къде да ги търси, сигурно изобщо нямаше да ги забележи.
— Защо го направи?
— Кое?
— Защо ми спаси живота?
— Ти си ми сестра.
Тя отново преглътна. На утринната светлина лицето му имаше малко повече цвят от
обикновено. По врата му се виждаха следи от изгаряне, там, където го бе опръскала
демонската кръв.
— Никога досега не те е било грижа, че съм ти сестра.
— Нима? — Черните му очи я обходиха с поглед. Клеъри си припомни как Джейс се бе
появил в дома й, след като се бе била с Ненаситния демон и умираше от отровата му. Беше я
излекувал точно както Себастиан, а след това я бе отнесъл на ръце, също като него. Може би
двамата си приличаха повече, отколкото й се искаше да си признае и то още преди да бъдат
свързани от магия. — Баща ни е мъртъв — продължи Себастиан. — Нямаме други роднини.
Аз и ти — ние сме последните. Последните Моргенстърн. Ти си единствената, в чиито вени
тече същата кръв, както и в моите. Някой като мен.
— Знаеше, че вървя след теб — каза Клеъри.
— Разбира се, че знаех.
— И не ме спря.
— Исках да видя какво ще направиш. Признавам, не очаквах да ме последваш и там долу. По-
смела си, отколкото предполагах. — Той взе шала от скута си и го уви около врата си.
Паркът започваше да се пълни с хора — туристи с карти на града, родители с деца на ръце,
възрастни мъже, приседнали на пейки като тяхната, за да изпушат една лула. — Никога
нямаше да спечелиш онази схватка.
— А може би щях.
Той се усмихна — бърза, коса усмивка, която сякаш не успя да потисне.
— Може би.
Клеъри разсеяно подритваше росната трева с ботушите си. Нямаше намерение да благодари
на Себастиан. За каквото и да било.
— Защо се съюзяваш с демони? — поиска да узнае тя. — Чух ги да говорят за теб. Знам
какво правиш…
— Не, не знаеш. — Усмивката си бе отишла, а тонът на превъзходство се бе върнал. —
Първо, това не бяха демоните, с които си имах работа. Тези бяха телохранителите им. Ето
защо бяха в различна стая, където мен ме нямаше. Демоните дахак не са особено умни, но за
сметка на това са зли, корави и вечно нащрек. Та не е като да знаеха какво точно става.
Просто повтаряха слухове, подочути от господарите им. Велики демони. Ето с кого имах
среща.
— И това би трябвало да ме успокои?
Себастиан се приведе към нея през пейката.
— Не се опитвам да те успокоя. Опитвам се да ти кажа истината.
— Нищо чудно, че имаш вид, сякаш си получил алергична реакция — подхвърли Клеъри,
макар че не беше точно така. Себастиан изглеждаше учудващо спокоен, макар че стиснатата
му челюст и пулсиращата вена на слепоочието му да издаваха, че може и да се преструва. —
Онези в подземието казаха, че си щял да дадеш света на демоните.
