така бях прекалено глупава, за да си дам сметка какво изпитвам самата аз. Винаги съм те
обичала. Дори и да не го знаех. — Тя се приведе и го целуна лекичко, за да не му причини
болка; след това долепи буза до неговата. — Обещай ми, че няма да се излагаш на опасност.
Обещай ми.
Люк зарови свободната си ръка в косата й.
— Обещавам.
Джослин се облегна назад, поуспокоена.
— Ще ми се да можех да се върна във времето. Да оправя всичко. Да се омъжа за правилния
мъж.
— Ала тогава с теб нямаше да имаме Клеъри — напомни й той. Прекрасно бе да чуе как
казва „с теб”, сякаш за него нямаше и капчица съмнение, че Клеъри му е дъщеря.
— Ако беше с нас повече, докато тя растеше… — въздъхна Джослин. — Просто имам
чувството, че направих всичко погрешно. Толкова бях обсебена от мисълта да я защитавам,
че май прекалих. Тя се втурва с главата напред във всяка опасност, без дори да се замисли.
Докато растяхме, ние виждахме приятелите ни да загиват в битка. Но не и Клеъри. Не че бих
искала да отрасне по този начин, но понякога се безпокоя — тя като че ли изобщо не вярва,
че може да умре.
— Джослин — меко каза Люк. — Ти отгледа добър човек. С ценности и ясна представа за
добро и зло. Човек, който се старае да постъпва правилно. Също като теб. Не можеш да
възпиташ едно дете да вярва в обратното на това, което вършиш. Не смятам, че тя не вярва,
че може да умре. Според мен и тя, също като теб, е убедена, че има неща, за които си струва
да умреш.
Клеъри се промъкваше зад Себастиан през лабиринт от тесни улички, като се държеше в
сенките, хвърляни от сградите. Вече не бяха в Прага — това поне се виждаше веднага.
Улиците бяха тъмни, небето над главата й имаше бледосиния цвят на съвсем ранно утро, а
табелите на магазините, покрай които минаваха, бяха на френски. Също както и тези с
имената на улиците: „RUE DE LA SEINE”, „RUE JACOB”, „RUE DE LABBAYE”.
Докато вървяха из града, хора минаваха като призраци покрай нея. От време на време
избучаваше по някоя кола, камиони спираха пред магазините, за да доставят стоки преди
началото на работния ден. Във въздуха се носеше мирис на речна вода и боклук. Клеъри вече
бе почти сигурна къде се намират, когато един завой и една тясна уличка ги изведоха на
широк булевард и от мъгливия сумрак изникна пътен знак. Стрелки сочеха в най-различни
посоки и показваха пътя към Бастилията, катедралата Нотр Дам и Латинския квартал.
„Париж” помисли си Клеъри и се шмугна зад една кола, докато Себастиан пресичаше
улицата. „В Париж сме.”
Ама че ирония. Открай време си мечтаеше да посети Париж с някой, който го познава.
Мечтаеше да се разходи из улиците му, да види реката, да нарисува сградите. Но никога не
си бе представяла това — как се промъква след Себастиан по булевард „Сен Жермен”
покрай яркожълт bureau de poste*, нагоре по авеню, където баровете бяха затворени, но в
канавките беше пълно с бирени бутилки и угарки, надолу по тясна уличка, от двете страни,
на която се издигаха къщи. Себастиан спря пред една от тях и Клеъри се закова на място,
плътно долепена до стената.
* Bureau de poste (фр.) — пощенски клон. — Бел. прев.
Видя го да вдига ръка и да въвежда някакъв код в кутията до вратата; очите й следяха всяко
движение на пръстите му. Чу се изщракване, вратата се отвори и той се шмугна вътре. В
мига, в който тя се затвори, Клеъри се втурна след него и въведе същия код (Х235), след
което зачака да чуе тихия звук, който означаваше, че е отключено. Когато той се разнесе,
Клеъри не бе сигурна дали е облекчена или учудена. „Не би трябвало да е толкова лесно”
Миг по-късно вече стоеше във вътрешен двор — квадратен и ограден от обикновени на вид
сгради. Три стълбища се виждаха през отворени врати, ала от Себастиан нямаше и следа.
Значи нямаше да бъде толкова лесно.
Клеъри пристъпи напред, макар да си даваше сметка, че така излиза от прикритието на
сенките. Небето изсветляваше с всяка изминала минута. Мисълта, че може да бъде
забелязана, бе като студени пръсти по гърба й и тя побърза да се скрие в сянката на първото
изпречило й се стълбище.
То бе съвсем обикновено, с дървени стъпала, които водеха както нагоре, така и надолу; на
стената висеше евтино огледало, в което Клеъри видя собственото си бледо лице. Във
въздуха витаеше натрапчива миризма на разлагащи се боклуци и за миг тя се зачуди дали не
е близо до мястото, където държаха боклукчийските кофи, преди нещо в уморения й мозък
да прещрака — вонята означаваше демонско присъствие.
Изтощените й мускули бяха започнали да треперят, ала тя сви ръце в юмруци. Болезнено
ясно си даваше сметка, че е напълно невъоръжена. Пое дълбока глътка от зловонния въздух и
заслиза по стълбите.
Миризмата ставаше все по-силна, а мракът — все по-гъст, докато Клеъри се спускаше по
стълбището, мечтаейки си за стили и руна за нощно зрение. Само че не можеше да направи
нищо, затова продължи да следва извиващото се стълбище. Изведнъж изпита прилив на
благодарност, че е тъмно — беше стъпила в нещо лепкаво. Стисна перилата и се опита да
диша през устата. Сега мракът бе толкова непрогледен, че тя вървеше слепешком. Сърцето й
