думкаше така силно, че несъмнено оповестяваше присъствието й. Улиците на Париж и
обикновеният свят й се струваха на светлинни години от това място, където бяха единствено
тъмнината и тя, спускаща се все по-надолу и по-надолу.
И тогава някъде в далечината припламна светлинка — малка точица, като връхчето на
внезапно запалена кибритена клечка. Клеъри се долепи още по-плътно до парапета и почти
приклекна, докато светлината постепенно се уголемяваше. Сега вече виждаше ръката си и
очертанията на стъпалата пред себе си. Оставаха само няколко. Слезе по тях и се огледа
наоколо.
Всяка прилика с обикновена жилищна сграда бе изчезнала. Някъде в мрака зад нея
дървените стъпала бяха отстъпили място на скала и сега тя се намираше в малка стая с
каменни стени, осветена от факла, която хвърляше мъждукаща зеленикава светлина. Върху
гладкия каменен под бяха вдълбани многобройни причудливи символи, които Клеъри
внимателно заобиколи, докато прекосяваше стаята, за да стигне до единствения друг изход
— извита арка, образувана от две внушителни декоративни секири, на чийто връх бе
поставен човешки череп.
Откъм коридора под арката се чуваха гласове. Бяха твърде далече, за да може Клеъри да
различи каквито и да било думи, но несъмнено бяха гласове. Насам, сякаш казваха те.
Последвай ни.
Клеъри се загледа в черепа и празните очни ямки се взряха насмешливо в нея. Зачуди се къде
ли се намира — дали Париж все още бе над нея или се бе озовала в съвършено различен свят,
както ставаше, когато някой прекрачеше в Града на тишината. Помисли си за Джейс, когото
бе оставила да спи сякаш в друг живот.
Правеше го заради него, напомни си тя. За да си го върне. Мина под свода и инстинктивно се
долепи до стената. Закрачи безшумно напред, докато гласовете постепенно се усилваха. В
коридора не беше съвсем тъмно — на всеки няколко крачки факли хвърляха зеленикава
светлина и излъчваха мирис на изгоряло.
Неочаквано от лявата й страна зейна врата и гласовете долетяха много по-ясно.
— …не е като баща си — тъкмо казваше един от тях, грапав като шкурка. — Валънтайн не
искаше да има нищо общо с нас. А този обещава да ни даде света.
Много бавно Клеъри надникна през ръба на вратата.
Стаята беше гола, с гладки стени и без никакви мебели. В нея имаше група гущероподобни
демони със зелено— кафява кожа и с по шест крака като пипала на октопод, които издаваха
сух, дращещ звук, когато се движеха. В големите им издути глави имаше черни, многостенни
очи.
Клеъри преглътна надигналата се в гърлото й горчилка — напомняха й на Ненаситния, един
от първите демони, които бе видяла в живота си. От гротескната комбинация между гущер,
насекомо и извънземно й се повдигаше. Долепи се още по-плътно до стената и се заслуша.
— Тоест, ако му вярвате.
Трудно бе да се разбере кой точно говори. Докато се движеха, краката им непрекъснато се
свиваха и разпускаха, от което издутите им тела ту се повдигаха нагоре, ту се смъкваха
надолу. Гнусните създания като че ли нямаха усти, а само гроздове къси пипалца, които
вибрираха, когато говореха.
— Великата майка му имаше доверие. Той е неин син.
Себастиан. Разбира се, че ставаше дума за Себастиан.
— Но освен това е нефилим. Нашите най-големи врагове.
— Те са толкова наши, колкото и негови врагове. Във вените му тече кръвта на Лилит.
— Ала у онзи, когото нарича свой другар, тече кръвта на враговете ни. На ангелите.
Думата бе изплюта с такава омраза, че Клеъри се почувства сякаш са й зашлевили шамар.
— Синът на Лилит ни уверява, че го държи здраво под контрол и той наистина изглежда
покорен.
Последва сух, насекомоподобен смях.
— Вие, младите, се тревожите прекалено. Богатствата на този свят са несметни, ала
нефилимите твърде дълго го бранят от нас. Ние ще го опустошим и ще оставим след себе си
единствено пепел. А момчето на ангелите ще оставим за накрая — то ще бъде последното от
своята раса, което ще убием. Ще го изгорим на клада, докато от него останат единствено
златни кости.
Гняв се надигна в гърдите на Клеъри и тя рязко си пое дъх… едва доловим звук, ала все пак
звук. Най-близкият демон рязко завъртя глава. За миг Клеъри се вцепени, уловена в погледа
на черните му огледални очи.
След това се обърна и хукна обратно към входа и стълбището, отвеждащо нагоре в мрака. Зад
гърба й се надигна глъчка — съществата се разпищяха и с отвратителни пълзящи и дращещи
звуци се втурнаха подире й. Хвърли поглед през рамо и си даде сметка, че няма да успее.
Въпреки взетата преднина, демоните вече я настигаха.
Запъхтяна, тя спря под арката в началото на коридора, завъртя се и като подскочи, се улови
за нея. След това се залюля и с все сила стовари ботушите си в първия от демоните. Той
политна назад с пронизителен писък. Все така висейки от арката, Клеъри сграбчи една от
брадвите под черепа и дръпна.
Здраво закрепена, тя не помръдна.
Клеъри затвори очи, стисна още по-силно и с цялата сила, на която бе способна, дръпна.
Брадвата изпращя оглушително и се откъсна сред дъжд от скални отломки и хоросан.
Изгубила равновесие, Клеъри падна и се приземи приклекнала, вдигнала оръжието пред себе
