човек би очаквал да съпровожда подобен въпрос, а сякаш Клеъри бе непозната и любопитна
форма на живот.
— Ами — започна тя, — ти си ми брат. Бих те обичала. Бих била… принудена.
Себастиан продължаваше да я съзерцава със същия неподвижен, сериозен поглед. Клеъри си
помисли, че може би трябва да го попита дали ако бяха отраснали заедно и той би я обичал.
Като сестра. Ала имаше чувството, че той няма никаква идея какво означава това.
— Само че той не ме отгледа — каза вместо това. — Всъщност, аз го убих.
Не беше сигурна защо го каза. Може би искаше да провери дали е възможно да го разстрои.
В края на краищата, нали Джейс веднъж бе споменал, че Валънтайн е единственото, на
което Себастиан някога бе държал.
Ала той дори не трепна.
— В действителност Ангелът бе този, който го уби. Макар и заради теб. — Пръстите му
рисуваха невидими линии върху похабения плот на масата. — Знаеш ли, когато те срещнах
за първи път, в Идрис, се надявах… мислех, че ще си като мен. И когато видях, че по нищо не
приличаш на мен, те намразих. А после, когато се върнах и Джейс ми каза какво си
направила, осъзнах, че съм грешил. Ти си като мен.
— И миналата нощ каза същото. Но аз не съм…
— Ти уби баща ни. — Гласът му беше мек. — И не те е грижа. Не си почувствала и зрънце
разкаяние. През първите десет години от живота му Валънтайн пребиваше Джейс като куче
и въпреки всичко Джейс все още усеща липсата му. Тъгува за него, макар между тях да няма
кръвна връзка. Ала на теб той беше баща, а ти го уби, без да прекараш дори една безсънна
нощ заради това.
Клеъри го зяпна с отворена уста. Не беше честно. Изобщо не беше честно. Валънтайн не й
беше баща, не и в истинския смисъл на думата, никога не я бе обичал, беше чудовище, което
трябваше да умре. Беше го убила, защото нямаше друг избор.
Неканени образи нахлуха в съзнанието й и тя видя как Валънтайн забива острието си в
гърдите на Джейс, а след това го държи в ръцете си, докато той умира. Валънтайн бе пролял
сълзи над сина, когото бе убил. Ала тя никога не бе заплакала за баща си. Дори не й бе
хрумнало да го стори.
— Прав съм, нали? — попита Себастиан. — Кажи ми, че греша. Кажи ми, че не си като мен.
Клеъри се взираше в чашата с вече изстинал шоколад. Имаше чувството, че в главата й
вилнее вихрушка, отнасяща незнайно къде мислите и думите й.
— Нали уж Джейс бе този, който прилича на теб? — задавено каза най-сетне. — Смятах, че
заради това искаш да сте заедно.
— Нуждая се от Джейс — отвърна Себастиан. — Ала дълбоко в себе си той не е като мен.
Ти си. — Той се изправи; очевидно в един момент трябва да беше платил сметката, но
Клеъри не си спомняше. — Да вървим.
Той й протегна ръка. Клеъри се изправи, без да я поеме и механично уви шала около врата
си; шоколадът, който бе изпила, бе като киселина, клокочеща в стомаха й. Последва
Себастиан на улицата, където той спря, вдигнал поглед към синьото небе над тях.
— Не съм като Валънтайн — каза тя и застана до него. — Майка ни…
— Твоята майка — прекъсна я той, — ме ненавиждаше. Все още ме ненавижда. Опита се да
ме убие. Ако искаш да ме убедиш, че приличаш на майка си, добре. Джослин Феърчайлд е
безмилостна. Винаги е била такава. Преструвала се е, че обича баща ни месеци, може би
дори години наред, за да събере достатъчно информация, с която да го предаде. Тя е
подклала Въстанието и е гледала как всички приятели на мъжа й биват избити без пощада.
Откраднала е спомените ти. Нима си й простила? А когато избягала от Идрис, вярваш ли
наистина, че изобщо е възнамерявала да ме вземе при себе си? Какво облекчение трябва да е
изпитвала от мисълта, че съм мъртъв…
— Не е вярно! — сопна се Клеъри. — Тя имаше кутия, в която държеше бебешките ти неща.
Вадеше я и плачеше над нея. Всяка година на рождения ти ден. Знам, че сега кутията е в
стаята ти.
Тънките изящни устни на Себастиан се извиха. Той се извърна от нея и тръгна по улицата.
— Себастиан! — извика Клеъри след него. — Себастиан, почакай.
И сама не бе сигурна защо искаше той да се върне. Вярно, нямаше представа къде се намира,
нито как да се прибере в апартамента, но не беше само това. Искаше да продължи да спори,
да го опровергае, да докаже, че не е това, което той твърди. Повиши глас и изкрещя:
— Джонатан Кристофър Моргенстърн!
Той спря, обърна се бавно и я погледна над рамото си.
Клеъри тръгна към него, а той я наблюдаваше как върви, наклонил глава на една страна и
присвил черните си очи.
— Обзалагам се, че дори не знаеш второто ми име — каза тя.
— Адел. — Имаше някаква напевност в начина, по който го изрече; фамилиарност, която я
накара да се почувства неловко. — Клариса Адел.
Тя стигна до него.
— Защо Адел? Никога не научих.
— И аз не знам — отвърна той. — Но знам, че Валънтайн никога не е искал да се казваш
Клариса Адел. Искал е да те кръсти Серафина, на майка си. Нашата баба. — Себастиан се
завъртя и отново пое напред, но този път Клеъри вървеше до него. — Умряла, след като дядо
ни бил убит… разрив на сърцето. Умряла от скръб, казваше Валънтайн винаги.
Клеъри се замисли за Аматис, която никога не бе успяла да прежали загубата на първата си
