любов, Стивън; за бащата на Стивън, който умрял от мъка; за инквизиторката, чийто цял
живот бе посветен на отмъщението. За майката на Джейс, прерязала вените си, когато
мъжът й умрял.
— Преди да срещна нефилимите, бих казала, че е невъзможно да се умре от скръб — каза тя.
Себастиан се изсмя сухо.
— Ние не се обвързваме като мунданите. Е, понякога се случва. Не всички са еднакви. Ала
връзките между нас обикновено са дълбоки и неразривни. Ето защо не се погаждаме особено
добре с онези, които не са като нас. Долноземци, мундани…
— Майка ми се жени за долноземец — жегнато каза Клеъри. Бяха спрели пред квадратна
каменна сграда с боядисани в синьо капаци на прозорците, в самия край на уличката.
— Някога той беше нефилим — отвърна Себастиан. — А и виж баща ни. Майка ти го
предаде и избяга от него, но въпреки това той прекара остатъка от живота си в очакване да я
открие и убеди да се върне при него. Онзи гардероб, претъпкан с дрехи… — той поклати
глава.
— Но Валънтайн учел Джейс, че любовта е слабост и че тя ще го унищожи.
— Сигурно и ти би мислила така, ако беше прекарала половината си живот, преследвайки
някой, който те мрази и в червата, защото си неспособен да го забравиш? Ако знаеше, че
онзи, когото най-много си обичала на този свят, ти е забил нож в гърба и го е завъртял в
раната? — Себастиан се приведе към нея, толкова близо, че когато проговори, дъхът му
раздвижи косата й. — Може би наистина приличаш повече на майка си, отколкото на баща
ни. Но какво значение има това? В костите ти има безпощадност, а в сърцето ти — лед,
Клариса. И не ми казвай, че не е така.
Преди Клеъри да успее да му отговори, той се отдръпна и изкачи стъпалата на къщата със
сини капаци. До вратата имаше редичка електрически звънци, а срещу всеки тях — табелка с
написано на ръка име. Себастиан натисна бутона, до който пишеше „Магдалена”, и зачака.
След известно време откъм домофона долетя накъсан глас.
— Qui est Id?*
* Кой е? (фр.) — Бел. прев.
— C’est lefils et la pile de Valentine — каза Себастиан. — Nous avions rendez— vous.**
** Синът и дъщерята на Валънтайн. Имахме уговорена среща, (фр.) — Бел. прев.
Последва пауза, а след това домофонът избръмча. Себастиан дръпна входната врата и я
задържа отворена, любезно оставяйки Клеъри да мине пред него. Стълбището беше дървено,
изтъркано и гладко като корабна стена. Без да говорят, те се изкачиха с тежка стъпка на
последния етаж, където вратата беше открехната. Себастиан влезе пръв, а Клеъри го
последва.
Озова се в просторна, проветрива и светла стая с бели стени и завеси. През един от
прозорците можеше да види улица с ресторанти и бутици. По нея минаваха коли, ала шумът
им не проникваше в апартамента. Подът беше от полирано дърво, мебелите (също дървени)
бяха боядисани в бяло, а по меките дивани имаше пъстри възглавнички. Една част от
апартамента беше оформена като студио. През прозореца на покрива струеше светлина и
падаше върху дълга дървена маса. Имаше стативи, наметнати с покривки, така че не се
виждаше какво има отдолу. От една закачалка на стената висеше изцапан с бои гащеризон.
До масата стоеше жена. Клеъри би казала, че е на годините на майка й, ако нямаше няколко
неща, които пречеха възрастта й да бъде точно определена. Жената носеше безформен черен
гащеризон, който скриваше тялото й; виждаха се единствено белите й длани, лицето и шията
й. Върху двете й бузи имаше по една плътна черна руна, започваща от окото и стигаща до
устните. Клеъри не ги познаваше, но можеше да усети какво означават — сила, умение,
майсторство. Жената имаше дълга, гъста, кестенява коса, която се разливаше на вълни по
гърба й и й стигаше до кръста, а очите й, когато ги повдигна, имаха особен бледооранжев
цвят, като затихващ пламък.
Тя сключи ръце пред себе си и каза с неспокоен, напевен глас:
— Ти dois etre Jonathan Morgenstern. Et elle, c’est ta soeur? Je pensais que..*
* Ти трябва да си Джонатан Моргенстърн. А това сестра ти ли е? Мислех, че… (фр.) — Бел.
прев.
— Аз съм Джонатан Моргенстърн — рече Себастиан. — А това е сестра ми, да. Клариса.
Моля те, говори английски пред нея. Тя не разбира.
Жената се прокашля.
— Позабравила съм английския. Отдавна не съм го използвала.
— На мен ми се струва достатъчно добър. Клариса, това е сестра Магдалена. От ордена на
Железните сестри.
Клеъри бе толкова слисана, че не можа да се въздържи:
— Но аз мислех, че Железните сестри никога не напускат крепостта си…
— Така е — отвърна Себастиан. — Освен ако не са изпаднали в немилост, след като
участието им във Въстанието е излязло наяве. Кой според теб въоръжи Кръга? — Той се
усмихна невесело на Магдалена. — Железните сестри са създатели, не бойци. Ала
Магдалена избягала от Крепостта, преди ролята й във въстанието да бъде разкрита.
— Не бях виждала нефилим от петнайсет години насам, докато брат ти не се свърза с мен —
каза Магдалена. Трудно бе да се каже към кого се обръща, докато говореше; особените й очи
сякаш блуждаеха, но явно не беше сляпа. — Вярно ли е? Имате ли… материала?
Себастиан бръкна в кесийката, втъкната в колана с оръжията му, и извади къс от нещо, което
