армия на мрака… планът не беше на Себастиан. А мой.
Клеъри се вцепени.
— Какво?
— Себастиан знаеше какво иска. Но аз измислих как да го направи. Нов Бокал на смъртните
— аз му дадох идеята. — Той потръпна от болка; Клеъри можеше да си представи какво
става под ризата му — кожата зарастваше и знакът на Лилит отново ставаше лъскав и цял. —
Или по-точно — той го стори. Онова нещо, което прилича на мен, но не е. Той би сринал
света до основи, ако Себастиан поиска, и би го сторил през смях. Ето какво спасяваш,
Клеъри. Това. Не разбираш ли? Предпочитам да съм мъртъв…
Изведнъж се задави и се преви надве. Мускулите на раменете му се напрегнаха, когато
тялото му бе разтърсено от вълни на болка. Клеъри си спомни как го бе държала в Града на
тишината, докато Братята ровеха в мозъка му за отговори… Когато Джейс се изправи, по
лицето му бе изписано недоумяващо изражение.
Очите му потърсиха първо Себастиан, а не нея и Клеъри усети как сърцето й се свива, макар
да знаеше, че сама го бе пожелала.
— Какво става? — попита Джейс.
Себастиан се ухили широко.
— Добре дошъл.
Джейс примига и за миг придоби объркан вид, а после погледът му сякаш се насочи навътре,
както правеше всеки път, щом Клеъри се опиташе да повдигне тема, с която той не бе в
състояние да се справи — убийството на Макс, войната в Аликанте, болката, която
причиняваше на семейството си.
— Време ли е? — попита той.
Себастиан демонстративно си погледна часовника.
— Почти. Защо не тръгнеш пръв, а ние ще те последваме малко по-късно. Можеш да
започнеш като подготвиш нещата.
Джейс се огледа наоколо.
— Бокалът… къде е?
Себастиан го взе от кухненския плот.
— Ето го. Малко си разсеян, а?
Устата на Джейс се изви в ъгълчетата и той грабна чашата от ръцете му. Съвсем
дружелюбно. Нямаше и помен от момчето, което преди по-малко от минута се изправи пред
Себастиан и му заяви, че го ненавижда.
— Добре. Ще се видим там. — Обърна се към Клеъри, която все още бе като вкаменена. — И
с теб.
Отстъпи назад и й намигна. В очите му имаше обич, но то беше без значение. Този, когото
виждаше сега, не беше нейният Джейс, в това нямаше никакво съмнение, и тя го
наблюдаваше като вцепенена, докато той прекосяваше стаята. Стилито му проблесна и в
стената зейна врата; за миг Клеъри зърна късче небе и скалиста равнина, а после той
прекрачи навън и всичко изчезна.
Тя впи нокти в дланите си.
„Онова нещо, което прилича на мен, но не е? Той би изгорил света до основи, ако Себастиан
поиска, и би го сторил през смях. Ето какво спасяваш, Клеъри. Това. Не разбираш ли?
Предпочитам да съм мъртъв.”
Горещи сълзи напираха в гърлото й и тя с мъка успя да ги удържи, когато брат й се обърна
към нея; черните му очи грееха.
— Ти ме повика.
— Искаше да се предаде на Клейва — прошепна Клеъри, без сама да е сигурна пред кого се
защитава. Беше направила онова, което трябваше, използвала бе единственото оръжие, с
което разполагаше, макар да го презираше отдън душа. — Те щяха да го убият.
— Ти ме повика — повтори Себастиан и пристъпи към нея. Пресегна се и прибра един дълъг
кичур коса зад ухото й. — Значи той ти каза? Какъв е планът? Целият?
Клеъри потисна тръпка на отвращение.
— Не съвсем. Не знам какво ще се случи тази вечер. Какво искаше да каже с това, че е
време?
Себастиан се приведе и я целуна по челото; целувката му я опари, сякаш я бяха жигосали
между очите.
— Ще разбереш. Заслужи си правото да присъстваш, Клариса. Ще видиш всичко от мястото
си до мен, тази вечер, на Седмото свещено място. Двете деца на Валънтайн, заедно… най-
сетне.
Саймън не откъсваше очи от листа пред себе си, напипвайки думите, които Магнус му бе
написал. В тях имаше ритъм, който бе като музика — лек, ясен и изящен. Спомни си как бе
чел на глас откъса от Афтара по време на своята бар мицва*, макар че тогава, за разлика от
сега, знаеше какво означават словата, които изрича.
* Ритуал в юдаизма, при който при достигане на религиозно пълнолетие (тринайсет години
за момчета), детето чете откъс от Афтара (текстове от религиозната книга Невиим). — Бел.
прев.
Докато продължаваше да чете, почувства как нещо го стяга, сякаш въздухът ставаше по-
плътен и по-тежък и притискаше гърдите и раменете му. Ставаше и все по-топъл. Ако беше
човек, горещината би била непоносима, но тъй като бе вампир, просто усещаше как тя пари
кожата му и опърля миглите и ризата му. Все така без да откъсва очи от книгата пред себе
си, той продължи да чете дори когато от челото му потече струйка кръв и тупна върху листа.
И тогава най-сетне свърши. Изрекъл и последната дума, „Разиел” той вдигна глава. Усещаше,
че по лицето му се стича кръв. Мъглата около него се бе прояснила и пред себе си видя
водата на езерото, синя и блещукаща, спокойна като стъкло.
В този миг тя изригна.
Центърът на езерото придоби златист цвят, а после почерня. Водата се отдръпна оттам и се
стече към краищата на езерото, издигайки се във въздуха, и ето че Саймън се взираше в
обръч от вода, като непрекъснат кръг от водопади, които проблясваха и течаха едновременно
нагоре и надолу. Ефектът беше необикновен и странно красив. Опръска го дъжд от капчици
