Той сви рамене. Погледна Магнус, който държеше нещо, приличащо на дълга, гъвкава
пръчка и чертаеше с нея в мокрия пясък на брега. Беше отворил книгата със заклинания и
четеше на глас, докато рисуваше. Алек го наблюдаваше с изражението на някой, който
наблюдава непознат.
— Боиш ли се? — попита Изабел и се приближи мъничко до него. Саймън усети топлината
на ръката й до своята.
— Не знам. Толкова голяма част от страха има физическо измерение — сърцето ти започва
да бие яростно, облива те пот, пулсът ти се ускорява. Все неща, които вече не мога да
изпитам.
— Жалко — подхвърли Изабел, загледана във водата. — Запотените момчета могат да бъдат
страшно секси.
Саймън де поусмихна, което се оказа по-трудно, отколкото предполагаше. Може би
наистина беше уплашен.
— Достатъчно с остроумията и духовитите отговори, госпожичке.
Устната на Изабел потрепери, сякаш се канеше да се усмихне, но после въздъхна.
— Знаеш ли какво никога не ми беше минавало през ума, че бих искала? Мъж, който да ме
кара да се смея.
Саймън се обърна към нея и посегна към ръката й, без да го е грижа, че брат й ги гледа.
— Изи…
— Готово — заяви Магнус. — Свърших. Саймън, ела тук.
Те се обърнаха. Магнус стоеше насред кръг, който грееше със слаба бяла светлина. Всъщност
бяха два кръга — един по-голям и един по-малък вътре в него, а в разстоянието между тях
бяха нарисувани най-различни символи. Те също проблясваха — стоманено синьо— бяло
сияние, като това на езерото.
Саймън чу как Изабел си пое дъх, но се отдалечи, без да я погледне. Така само щеше да
направи всичко още по-трудно. Отиде до кръга, прекрачи очертанията му и застана в средата
до Магнус. Оттам светът се виждаше сякаш го гледаше през вода — неясен и потрепващ.
— Ето. — Магнус тикна книгата в ръцете му. Върху тънката хартия бяха надраскани
неразбираеми руни, ала Магнус бе лепнал върху заклинанието лист, на който бе напечатано
как точно се произнасят думите. — Просто прочети това — промърмори той. — Би трябвало
да се получи.
Притиснал книгата към гърдите си, Саймън свали златния пръстен, който го свързваше с
Клеъри, и му го подаде.
— Ако не се получи — каза, чудейки се откъде се бе взело необикновеното му спокойствие,
— някой трябва да го вземе. Това е единствената ни връзка с Клеъри и онова, което тя знае.
Магнус кимна и си сложи пръстена.
— Е, Саймън, готов ли си?
— Хей, запомнил си името ми.
Магнус му хвърли непроницаем поглед със зелено— златните си очи и излезе от кръга.
Начаса той също стана неясен и размазан. Алек застана от едната му страна, а Изабел от
другата. Беше прегърнала лактите си и дори през мъглата, която ги делеше, Саймън виждаше
колко е нещастна.
Той се прокашля.
— Май ще е по-добре да се махнете.
Но те не помръднаха. Като че ли го чакаха да каже още нещо.
— Благодаря ви, че дойдохте тук с мен — рече той най-сетне, след като дълго напряга
мозъка си, за да измисли нещо съдържателно — те сякаш го очакваха. Само че той не беше
от онези, които държат дълги речи за сбогуване или се прощават драматично. Първо
погледна към Алек: — Ъъъ, Алек. Винаги си ми бил по-симпатичен от Джейс. — Обърна се
към Магнус. — Магнус, ще ми се да имах смелостта да нося панталони като твоите.
И най-накрая — Изи. Виждаше, че тя го гледа през мъглата, очите й — черни като обсидиан.
— Изабел. — Прочете въпроса в очите й, ала като че ли нямаше какво да й каже пред Алек и
Магнус, нищо, което да изрази какво изпитва. Отстъпи назад, към самия център на кръга, и
наведе глава. — Ами, довиждане, предполагам.
Стори му се, че те казаха нещо в отговор, но потрепващата мъгла между тях заглуши думите
им. Видя как се обърнаха и поеха по пътеката през ябълковата градина обратно към къщата.
Гледа ги, докато се превърнаха в черни точици. Докато вече не ги виждаше.
Умът му отказваше да приеме, че така и не бе успял да говори с Клеъри още веднъж преди да
умре — дори не помнеше последните думи, които си бяха разменили. И въпреки това ако
затвореше очи, чуваше смеха й да се носи над ябълковата градина; спомняше си какъв бе
светът, преди да пораснат и всичко да се промени. Навярно би било някак правилно да умре
тук. Та нали някои от най-щастливите му спомени бяха от това място. Ако Ангелът го
поразеше с огън, прахта му щеше да се разпръсне между ябълковите дръвчета и над езерото.
Нещо в тази идея му се стори умиротворяващо.
Мисълта му се насочи към Изабел. А после към семейството му — майка му, баща му и Беки.
„Клеъри — помисли си накрая. — Където и да си, ти си най-добрата ми приятелка. Винаги
ще бъдеш най-добрата ми приятелка.”
След това вдигна книгата и зачете.
— Не! — Клеъри се изправи рязко, изпускайки мократа кърпа. — Джейс, не можеш да го
направиш. Те ще те убият.
Той си взе чиста риза, облече я и започна да закопчава копчетата, без да поглежда към нея.
— Първо ще се опитат да ме разделят от Себастиан. — Прозвуча така, сякаш и сам не си
вярваше особено. — Ако не успеят, тогава ще ме убият.
— Това не ми е достатъчно. — Клеъри посегна към него, но той се дръпна и си нахлузи
ботушите. Когато отново се обърна към нея, лицето му беше придобило мрачно изражение.
