— Нямам избор, Клеъри. Така е правилно.
— Това е истинска лудост. Тук си в безопасност. Не можеш да захвърлиш живота си…
— Да спася себе си означава да извърша предателство. Все едно сам да сложа оръжие в
ръцете на врага.
— Какво значение има дали е предателство? Какво значение има Законът? Ти си този, който
има значение. Заедно ще намерим изход…
— Ние не можем да направим нищо. — Джейс взе стилито от нощното шкафче и го пъхна в
джоба си, а после вдигна Бокала на смъртните. — Понеже аз няма да бъде себе си още много
дълго. Обичам те, Клеъри. — Той повдигна лицето й нагоре и я целуна, бавно и
продължително. — Направи го за мен.
— За нищо на света. Няма да ти помогна да се убиеш.
Ала той вече отиваше към вратата с широки крачки, придърпвайки я след себе си. Двамата
тръгнаха по стълбите, като говореха шепнешком.
— Това е истинска лудост — изсъска Клеъри. — Сам да се излагаш на опасност….
Джейс раздразнено изпусна дъха си.
— Сякаш ти никога не си го правила.
— Да, и това те вбесява — изшептя тя, докато подтичваше след него по стълбите. — Забрави
ли какво ми каза в Аликанте…
Вече бяха в кухнята. Джейс остави Бокала върху плота и посегна да извади стилито си.
— Нямах право да ти го казвам. Клеъри, такава е нашата съдба. Ние сме ловци на сенки.
Това правим. Понякога се налага да поемаме и други рискове, различни от онези, на които
се излагаме в битка.
Клеъри поклати глава и го стисна за китките.
— Няма да ти позволя.
По лицето му пробяга сянка на болка.
— Клариса….
Тя си пое дълбоко дъх; сама не вярваше какво се кани да направи. Ала пред очите й изникна
образът на моргата в Града на тишината и труповете на ловци на сенки, подредени върху
мраморни маси… не можеше да понесе Джейс да се превърне в един от тях. Всичко, което
бе сторила — да дойде тук, да понесе онова, което бе понесла — бе направила, за да спаси
живота му, а не за себе си. Помисли си за Алек и Изабел, които й бяха помогнали; за Мерис, която го обичаше и почти без да осъзнава какво върши, изкрещя с пълно гърло:
— Джонатан! Джонатан Кристофър Моргенстърн!
Очите на Джейс се разшириха.
— Клеъри… — започна той, но беше твърде късно. Тя го бе пуснала и отстъпваше назад.
Себастиан сигурно вече идваше и Клеъри нямаше как да обясни на Джейс, че го прави не
защото има доверие на брат си, а защото той бе единственото й оръжие, с което да го застави
да остане.
Нещо сякаш профуча във въздуха и Себастиан изникна до тях. Вместо да губи време да слиза
по стълбите, той просто се прехвърли през парапета и се приземи между тях. Косата му беше
разрошена от съня; носеше тъмна тениска и черни панталони и Клеъри разсеяно се зачуди
дали спи с дрехите. Очите му се местеха между двамата, преценявайки ситуацията.
— Любовна свада? — попита той. В ръката му нещо проблесна. Нож?
Гласът на Клеъри трепереше.
— Руната му е пострадала. Ето тук. — Тя сложи ръка над сърцето си. — Кани се да се върне.
Да се предаде на Клейва…
Себастиан мълниеносно изтръгна Бокала от ръката на Джейс и го трясна върху кухненския
плот. Джейс, все още пребледнял от шок, го наблюдаваше безмълвно и дори не трепна,
когато Себастиан се приближи на сантиметри от него и го сграбчи за предницата на ризата.
Горните й копчета се разтвориха, оголвайки ключицата му и Себастиан прокара стилито си
по нея, вдълбавайки иратце в кожата. Джейс прехапа устни; очите му бяха пълни с омраза,
когато Себастиан го пусна и направи крачка назад, все още със стилито в ръка.
— Честно, Джейс. Как изобщо ти хрумна, че ще ти се размине нещо такова? Направо съм
зашеметен.
Джейс сви юмруци, докато иратцето, черно като въглен, започна да потъва в кожата му.
Думите му излизаха с усилие, сякаш се мъчеше да си поеме дъх:
— Следващият път… когато искаш да бъдеш зашеметен… с удоволствие ще ти помогна.
Може би с някоя тухла.
Себастиан изцъка с език.
— По-късно ще ми благодариш. Дори ти трябва да признаеш, че това твое желание да
срещнеш смъртта си е малко прекалено.
Клеъри очакваше Джейс отново да му се сопне, но той не го стори. Вместо това плъзна
бавно поглед по лицето му. В този миг в стаята сякаш бяха само те двамата, а когато Джейс
най-сетне проговори, думите му бяха ясни и студени:
— Аз няма да си спомням нищо от това по-късно. Но не и ти. Ти ще го помниш. Онзи, който
се държи като твой приятел… — Той направи крачка напред, стопявайки разстоянието
между тях. — Онзи, който се държи, сякаш те харесва… той не съществува. Това съм аз.
Истинският аз. И знай, че те ненавиждам. Винаги ще те ненавиждам. И няма магия, нито на
този, нито на който и да било свят, която да промени това.
За миг усмивката по лицето на Себастиан сякаш се разколеба, но не и Джейс. Той откъсна
очи от Себастиан и погледна към Клеъри.
— Ти трябва да знаеш истината… не ти я казах докрай.
— Истината е нещо опасно — намеси се Себастиан, вдигнал стилито пред себе си като нож.
— Внимавай какво ще кажеш.
Лицето на Джейс се изкриви. Гърдите му се повдигаха и спускаха учестено. Очевидно бе, че
изцелението на руната му причинява физическа болка.
— Планът — продължи той. — Да призовем Лилит, да направим нов Бокал, да създадем
