и охлади горящата му кожа. Той отметна глава назад в същия миг, в който небето почерня —
цялата му синева си отиде, погълната от внезапен прилив на мрак и буреносни сиви облаци.
Водата се изсипа обратно в езерото и от средата му, там, където сребърният й цвят бе най-
наситен, се надигна фигура от злато.
Устата на Саймън пресъхна. Беше виждал безброй картини на ангели, вярваше в тях, чул бе
предупреждението на Магнус. И въпреки това изпита чувството, че са го пронизали с копие,
когато пред очите му се разтвориха криле, които сякаш закриха небето. Бяха огромни, бели и
златни, и сребърни, а във всяко от перата им гореше по едно златно око, които го гледаха с
презрение. Крилата се надигнаха, разпръсквайки облаците, а после отново се сгънаха и един
човек… или поне фигура, с очертанията на човек с шеметен ръст, се надигна.
Зъбите на Саймън бяха започнали да тракат, макар и сам да не бе сигурен защо.
Могъщество… не, нещо повече от могъщество, вълни от първичната енергия на Вселената
струяха от Ангела, докато той се възправяше в целия си ръст. Първата (и доста странна)
мисъл на Саймън бе, че някой сякаш бе взел Джейс и го бе увеличил до размерите на
рекламно табло. Само дето Ангелът всъщност не приличаше на Джейс. Целият бе златен —
от крилете до кожата и дори очите, които нямаха бяла част, а само лъскава, златна
мембрана. Златна бе и косата му, която приличаше на изрязана от късчета метал, извити
като ковано желязо. Не бе от този свят и изглеждаше страховит. Прекалено много от каквото
и да било може да те унищожи, помисли си Саймън. Твърде много мрак може да те убие, ала
твърде много светлина може да те ослепи.
Кой смее да ме призовава?
Гласът на Ангела изпълни съзнанието на Саймън, като звънтене на огромни камбани.
„Труден въпрос” рече си Саймън. Ако беше Джейс, би могъл да отговори „един нефилим”, а
ако бе Магнус, можеше да каже, че е едно от децата на Лилит и Велик магьосник. Клеъри и
Ангела вече се бяха срещали, така че сигурно щяха да се поздравят като стари приятели. Ала
той бе просто Саймън, без никакви титли към името и велики дела в миналото.
— Саймън Люис — отвърна най-сетне, като остави книгата на земята и отново се изправи.
— Дете на нощта и… твой слуга.
Мой слуга? — Гласът на Разиел смразяваше с леденото си неодобрение. — Викаш ме като
куче и смееш да се наречеш мой слуга? Би трябвало да бъдеш заличен от този свят, та участта
ти да служи като предупреждение за онези, които биха се осмелили да ме призоват. Та това
е забранено дори на моите нефилими. Защо да е различно за теб, дневни вампире?
Всъщност Саймън не би трябвало да се изненадва, че Ангелът знае кой е и все пак това го
порази, също както бе сторил и ръстът на Разиел. Някак си бе очаквал той да прилича малко
повече на човек.
— Аз…
Или си помисли, че понеже във вените ти тече кръвта на един от моите потомци, ще проявя
милост към теб? Ако е така, значи си рискувал и изгубил. Милостта на Небето е само за
онези, които я заслужават. Не за онези, които нарушават Законите на Съглашението.
Ангелът вдигна ръка и насочи пръст към гърдите му.
Саймън се стегна. Този път не се опита да изрече думите на глас, само си ги помисли.
Чуй, о, Израил! Господ, нашият Бог, е един Господ…*
* Началото на дневната молитва, Шема Израил, в юдаизма. — Бел. прев.
Какъв е този знак? — Гласът на Разиел прозвуча учудено. — На челото ти, дете.
— Това е първият знак — заекна Саймън. — Знакът на Каин.
Разиел бавно отпусна огромната си ръка.
Щях да те убия, но знакът не ми позволява. Той би трябвало да бъде сложен между очите ти
от ръката на Небето, ала знам, че не е така. Как е възможно?
Очевидното объркване на Ангела вдъхна кураж на Саймън.
— Едно от твоите деца, нефилимите — отвърна той. — Надарена с изключителна дарба. Тя
го постави там, за да ме пази. — Той направи крачка към ръба на кръга. — Разиел, дойдох,
за да измоля услуга в името на всички нефилими. Грози ги огромна опасност. Един от тях
бе… бе привлечен на страната на мрака и сега застрашава всички останали. Те се нуждаят от
помощта ти.
Аз не се намесвам.
— Но ти се намеси — възрази Саймън. — Когато Джейс умря, ти го върна от мъртвите. Не
че не сме ти благодарни, но ако не го беше сторил, нищо от това, което става сега, нямаше да
се случи. Би могло да се каже, че отговорността за това да оправиш стореното, се пада на
теб.
Може и да не съм в състояние да те убия, но няма никаква причина да изпълня искането ти.
— Та аз дори не съм ти казал какво е то — рече Саймън.
Оръжие. Нещо, което да раздели Джонатан Моргенстърн от Джонатан Херондейл. Искате да
убиете единия и да опазите другия жив. Най-лесно от всичко би било да убиете и двамата,
вашият Джонатан вече бе мъртъв и навярно смъртта все още копнее за него. Не ви ли е
минавало през ума?
— Не — заяви Саймън. — Знам, че не сме кой знае какво в сравнение с теб, но ние не
убиваме приятелите си. Вместо това се опитваме да ги спасим. Ако Небето не искаше да е
така, би трябвало да ни създаде без способността да обичаме. — Той отметна косата си
назад, откривайки напълно знака на челото си. — Не, не си длъжен да ми помогнеш. Но ако
