— Добре. — Тя се придвижи нагоре по ръката ми и издиша отново. Нов прилив на сладка топлина. Между вдишванията каза: — Дано не обръщаш внимание на приказките на Инок. Всички ние вярваме в теб, Джейкъб. Понякога Инок е като свадлива старица, особено когато изпитва ревност.
— Мисля, че е прав — отбелязах.
— Не го мислиш, нали?
И тогава всичко се изля от устата ми.
— Нямам представа какво правя — подех. — Как може да разчитате на мен? Ако наистина съм необикновен, то е съвсем мъничко, тъй смятам. Все едно съм четвърт необикновен, докато вие останалите сте на ето процента.
— Не става така — рече тя и се разсмя.
— Но дядо ми е бил по-необикновен от мен. Трябва да е бил. Бил е толкова силен…
— Не, Джейкъб. — Тя ме погледна с присвити очи. — Изумително е. Ти си съвсем като него, в толкова много отношения. Вярно е, разбира се, че си различен — ти си по-внимателен и по-сладък, — но всичко, което казваш… звучиш като Ейб, когато за пръв път дойде и остана при нас.
— Така ли?
— Да. Той беше толкова объркан. Никога преди не бе срещал чудати. Не разбираше силата си, нито как действаше и на какво е способен. А също и ние, ако трябва да съм искрена. Това, което можеш да правиш, се среща много рядко. Много рядко. Но дядо ти постепенно се е научил.
— Как? — попитах. — Къде?
— През войната. Бил е участник в тайна британска секция все от необикновени. Били са се едновременно с германците и с гадините. Вършили са неща, за които не ти връчват медали, — но те са били герои и никой от тях повече от дядо ти. Жертвите, които направили, помогнали да се прогонят гадините и да бъдат спасени безброй чудати.
„И въпреки това — помислих си — не е могъл да спаси собствените си родители. Колко странно и трагично.“
— Ето какво още ще ти кажа — продължи Ема. — Ти си също толкова необикновен, колкото беше и той — и толкова храбър.
— Ха. Сега се опитваш да ме окуражиш.
— Не — рече тя и ме погледна в очите. — Не се опитвам. Ще се научиш, Джейкъб. Един ден ще си дори по-велик убиец на гладни от него.
— Да, това повтарят всички. Какво ви прави толкова сигурни?
— Това е нещо, което чувствам дълбоко в себе си — отвърна тя. — Ти трябва да станеш такъв, мисля си. Също както трябваше да дойдеш в Кеърнхолм.
— Не вярвам в тези неща. Съдба. Звездите. Предначертаното.
— Не съм говорила за съдба.
— Но се подразбираше — натъртих. — Съдбата е за хората от книгите, тези с вълшебните мечове. Ей такива измишльотини. Тук съм, защото дядо ми промърмори нещо за този остров десет секунди преди да умре — това е. Стана случайно. Радвам се, че го направи, но тогава вече не беше на себе си. Със същия успех би могъл да изрецитира списък с покупки.
— Но не го е сторил — посочи тя.
Въздъхнах обезсърчено.
— Ами ако тръгнем да търсим тези ваши примки и вие разчитате да ви спасявам от чудовищата, а вместо това всички бъдете избити — и това ли ще е съдба?
Тя се намръщи и избута ръката ми.
— Не съм казвала „съдба“ — повтори отново. — Вярвам, че когато опре до важните неща в живота, няма случайности. Всичко става с някаква причина. Ти си тук заради тази причина, а и не за да се провалиш и да умреш.
Нямах сили да продължавам този спор.
— Добре — отстъпих. — Не смятам, че си права, но се надявам да е така.
Беше ми мъчно, че одеве ѝ се сопнах, но бях измръзнал и изплашен и сигурно съм бил изнервен. Имах своите добри и лоши моменти, ужасни мисли и успокояващи идеи — макар че в настоящия момент съотношението между уплахата и увереността бе доста песимистично, да речем, три към едно, и в някой от най-тежките мигове имах чувството, че ме тласкат към роля, която не съм пожелавал; че съм се писал доброволец за предната линия във война, чиито пълни мащаби все още са ми неизвестни. „Съдба“ ми звучеше като задължение и ако трябваше да се хвърля в битка срещу легион от кошмарни създания, щеше ми се да стане по мой избор.
Макар че в известен смисъл този избор вече бе направен, когато се съгласих да отплавам към неизвестното в компанията на тези чудати деца. И не беше съвсем вярно — ако разровя прашните ъгълчета на съзнанието ми, — че не си го бях търсил. Защото истината бе, че мечтаех за подобни приключения от съвсем малък. В онези ранни дни, когато вярвах в съдбата, при това бях готов да ѝ се доверя абсолютно, с всяка фибра на тялото и детското си сърце. Усещах я като копнеж в гърдите, докато слушах невероятните истории на дядо. „Един ден това ще бъда аз.“ Онова, което сега ми се струваше задължение, тогава бе само обещание — че някой ден ще се измъкна от малкото градче и ще заживея необикновен живот, както бе станало с него. И че един ден като дядо Портман и аз ще върша неща, които имат значение. Помня, обичаше да ми казва: „Джейкъб, ти ще станеш велик човек. Наистина голям човек“.
„Като теб?“ — питах.
„По-добър“ — отвръщаше той.
