— Не и след Ейб — добави Хю и споменаването на това име накара всички да се умълчат.
— Чух, че веднъж убил един от тях с голи ръце — подхвърли Бронуин.
— Аз пък съм чувал, че нанизал един на игла за плетене и част от връвта — рече Хорас. — Всъщност го видях насън, но съм сигурен, че е станало.
— Половината от тези истории са измишльотини, които само се трупат с годините — възрази Инок. — Онзи Ейбрахам Портман, когото познавах, никога не си мръдна пръста да ни помогне.
— Той беше велик чудат! — възрази Бронуин. — Сражаваше се храбро и изби цял куп гадини за нашата кауза!
— А след това избяга и ни остави да се крием в онази къща като бежанци, докато той се размотаваше из Америка и се правеше на герой!
— Не знаеш какво приказваш — ядоса му се Ема. — За всичко това си имаше причина.
Инок сви рамене.
— Както и да е, няма смисъл да спорим. Каквото и да си мислите за Ейб, това момче не е той.
В този момент мразех Инок, ала същевременно не можех да го виня, че се съмнява в мен. Как можеха останалите — толкова опитни и обиграни в дарбите си, да влагат толкова голяма вяра в мен — в нещо, което едва бях започнал да разбирам и за което смятах, че съм способен само от няколко дена? Нямаше никакво значение чий внук съм. Аз просто не знаех какво правя.
— Прав си, аз не съм моя дядо — рекох. — Аз съм само едно хлапе от Флорида. Вероятно убийството на онзи гладен е било щастлива случайност.
— Глупости — завъртя глава Ема. — Скоро ще бъдеш пълноправен убиец на гладни. Какъвто беше Ейб навремето.
— Скоро, някой ден — повтори Хю. — Дано е скоро.
— Писано ти е да си такъв — заяви Хорас и начинът, по който го каза, говореше, че знае нещо, което аз не знам.
— А дори и да не е — въздъхна Хю и ме потупа с длан по гърба, — ти си всичко, което имаме, друже.
— Ако е така, птицата да ни е на помощ — въздъхна Инок.
Главата ми се въртеше. Тежестта на техните очаквания заплашваше да ме смаже. Изправих се и се приближих до изхода на пещерата.
— Искам да подишам свеж въздух — промърморих и се шмугнах край Инок.
— Джейкъб, чакай! — извика Ема. — Балоните!
Но те си бяха отишли.
— Пусни го — изръмжа Инок. — Ако има късмет, може да се прибере с плуване в Америка.
Докато слизах към водата, опитах се да погледна на себе си по начина, по който гледаха или искаха да гледат на мен моите нови приятели — не като Джейкъб, хлапето, което веднъж си строши глезена, докато гонеше пикап със сладолед, или което — по молба на баща си — направи три безуспешни опита да бъде прието в училищния отбор на следотърсачите, а като Джейкъб, специалист по сенки, чудодеен интерпретатор на стомашни гърчове, проницателен убиец на истински, реални чудовища — и всичко това можеше да бъде границата между живота и смъртта за нашата весела банда необикновени.
Как бих могъл да докажа, че съм достоен наследник на дядо?
Покатерих се на скалите и се изправих, надявайки се, че бризът ще изсуши мокрите ми дрехи, загледах се в угасващата светлина към морето, покривало от сивкави оттенъци, което се топеше в мрака. В далечината от време на време проблясваше светлина. Това бе кеърнхолмският фар, пращащ поздрав или последно сбогом.
Мислите ми се отнесоха. Постепенно потънах в полубудно видение.
Виждам човек. На средна възраст, омазан с кал и курешки, да се прокрадва бавно по острия ръб на скала, а разчорлената му мокра коса е полепнала на темето. Вятърът развява тънкото му яке като платно. Той спира и се подпира на лакти. Нагласява ги във вдлъбнатините, които е направил преди седмици, когато се е оглеждал за чифтосващи се чайки и гнезда на буревестници. Вдига бинокъла към очи и го насочва надолу, под гнездата, към тясната ивица от брега, където пенливата вълна събира предмети и ги подмята нагоре — парчета дърво, водорасли, останки от разбити лодки и понякога, по думите на местните, трупове.
Този човек е баща ми. Той търси нещо, което отчаяно не желае да намери.
Търси тялото на своя син.
Нещо докосна върха на обувката ми и аз отворих очи, сепвайки се от унеса. Беше почти тъмно и аз седях на един камък, опрял колене в гърдите. Внезапно съзрях Ема, с развети от вятъра коси, изправена на пясъка долу.
— Как си? — попита тя.
Въпрос, който изискваше надгимназиални познания по математика и поне час обсъждане, за да се стигне до отговор. Измъчваха ме безброй противоречиви мисли, в немалка степен дължащи се на студа и изтощението и не особено интересни за споменаване. Ето защо казах:
— Добре съм, опитвам се да се изсуша — след което размахах за потвърждение мокрия си пуловер.
— Мога да ти помогна за това. — Тя се покатери и седна на камъка. — Дай ми ръка.
Подадох ѝ едната си ръка и Ема я положи на коленете си. После сви ръце в шепи пред устата си и наведе глава към моята китка. Пое си дълбоко дъх и издиша бавно през дланите си невероятна, изсушаваща топлина, която обля ръката ми, задържайки се малко преди границата на болезненото.
— Нали не е твърде топло? — попита тя.
Неволно се напрегнах и поклатих глава.
