— Какво да правим сега, директор Алма? — попита Клеър. — Моля ви, станете отново човек. Моля ви, събудете се!
Мис Перигрин изгука и погали Клеър по косата със здравото си крило. Олив се присъедини към тях, обляна в сълзи.
— Имаме нужда от вас, мис Перигрин! Изгубени сме, в опасност сме, много сме гладни, вече нямаме дом, нито приятели, освен тия, дето сме тук, и ужасно се нуждаем от вас!
Черните очи на мис Перигрин заблещукаха. Тя се обърна сякаш търсеше къде да се скрие.
Бронуин коленичи до момичетата.
— Точно сега тя не може да стане каквато беше, милички. Но ще я оправим, обещавам ви.
— Ама как? — настоя Олив. Въпросът ѝ отекна в каменните стени и всяко ехо го повтаряше отново и отново.
Ема се изправи.
— Аз ще ви кажа как — рече тя и всички погледи се вторачиха в нея. — Като вървим. — Произнесе го с такава убеденост, че направо тръпки ме побиха. — Ще вървим и ще вървим, докато стигнем града.
— Ами ако няма град и на петдесет километра наоколо? — попита Инок.
— Тогава ще вървим петдесет и един километра. Но зная, че не сме чак толкова встрани от курса.
— Ами ако гадините ни забележат от въздуха? — попита Хю.
— Няма. Ще бъдем внимателни.
— А ако ни чакат в града? — поинтересува се Хорас.
— Ще се престорим на нормални. Ще се промъкнем.
— Никога не ме е бивало в това — засмя се Милърд.
— Теб никой няма да те види, Мил. Ти ще си нашият съгледвач, тайният доставчик на необходими неща.
— Аз съм много талантлив крадец — каза той с едва доловима гордост. — Същински майстор на петопръстия занаят.
— И после? — попита кисело Инок. — Може би ще успеем да натъпчем търбуси и да намерим подслон, но пак ще сме на открито, уязвими, лишени от примка… а мис Перигрин ще продължава да е…
— Все някак ще намерим примка — прекъсна го Ема. — Има ориентири и пътепоказатели за тези, които знаят какво търсят. А дори и да ги няма, ще открием други като нас, събратя необикновени, които да ни упътят към най-близката примка. В нея ще има имбрин и тази имбрин ще помогне с каквото е нужно на мис Перигрин.
Никога досега не бях срещал човек с увереността на Ема. Всичко в нея я подсилваше — начинът, по който държеше изправени раменете си, здраво стиснатите зъби, когато беше решила нещо, категоричността, с която приключваше всяко изречение, без да оставя място за въпросителна. Беше заразно и ми харесваше, трябваше да овладея внезапно споходилото ме желание да я целуна тук, пред всички.
Хю се закашля и от устата му изхвърчаха пчели, за да оформят въпросителен знак, който затрептя във въздуха.
— Как може да си толкова сигурна, дявол те взел? — изсумтя той.
— Ами просто съм и това е всичко. — Тя махна с ръка сякаш да покаже, че разговорът е приключил.
— Това беше чудесна окуражаваща реч — поклати глава Милърд — и хич не ми се иска да развалям ефекта от нея, но доколкото ни е известно, мис Перигрин е единствената непленена имбрин. Припомнете си какво ни каза мис Авъсет: от седмици насам гадините нападат примки и отвличат имбрини. Което означава, че дори да успеем да намерим примка, няма никакъв начин да определим дали тя все още има своята имбрин, или вместо това е заета от нашите врагове. Не можем просто да чукаме на вратите на примките и да се надяваме, че отвъд не ни дебнат гадини.
— Или да бъдем обкръжени от алчни за плът гладни — добави Инок.
— Не е нужно да се надяваме — рече Ема и ми се усмихна. — Джейкъб ще ни каже.
— Аз ли? — усетих, че тялото ми изстива.
— Можеш да надушваш гладните отдалече, нали? — попита ме Ема. — Освен че ги виждаш?
— Когато са наблизо, започва да ми се гади — признах аз.
— И колко близо трябва да бъдат? — поинтересува се Милърд. — Ако става въпрос едва за няколко метра, това все още ни вкарва в обхвата за разкъсване. Трябва да ги усещаме от доста по-далече.
— Не съм правил проучвания — отвърнах. — Всичко това е ново за мен.
Досега се бях срещал само с гладния на доктор Голън — Малтъс: съществото, което бе убило дядо ми и после едва не бе ме удавило в Кеърнхолмското тресавище. На какво ли разстояние бях от него, когато за пръв път усетих, че ме следва, че обикаля около къщата ми в Енгълуд? Невъзможно бе да се сетя.
— Въпреки това дарбата ти може да се развие — заяви Милърд. — Чудатите таланти са като мускули — колкото повече се упражняваш, толкова повече растат.
— Това е безумие! — извика Инок. — Наистина ли сте толкова отчаяни, че сте готови да заложите всичко на него? Та той е само едно момче — позакръглен нормален, който не знае почти нищо за нашия свят!
— Той не е нормален — възрази намръщено Ема, сякаш бе чула някаква обида. — Той е един от нас!
— Дрън-дрън та пляс! — ядоса се Инок. — Това, че има капчица от кръвта на необикновен в жилите си, не значи, че е мой брат. А и със сигурност няма да го направи мой закрилник! Не знаем на какво е способен — вероятно от петдесет метра няма да открие разликата между гадина и къркорещи черва!
— Той уби един от тях, ако не си забравил — обади се Бронуин. — Промуши го в очите с ножица за стригане на овце! Кога за последен път си чувал за някой толкова млад необикновен, който да върши подобни неща?
