— Не ми се нрави начинът, по който летят — отбеляза Инок, гледайки ги с присвити очи. — Определено претърсват брега, а не морето.
— И какво търсят? — попита Бронуин, но отговорът бе очевиден и твърде страховит, за да иска някой да го произнесе.
Търсеха нас.
Бяхме налягали плътно един до друг в тревата и усещах допира на тялото на Ема.
— Когато кажа „бягай“, ще бягате — прошепна тя. — Ще скрием лодките, после и ние ще се скрием.
Изчакахме балоните да се отдалечат, после се надигнахме, надявайки се, че са твърде далеч, за да ни забележат. Докато тичахме, установих, че не бих имал нищо против мъглата, която ни бе преследвала в морето, сега да се върне и да ни скрие. Хрумна ми, че веднъж вече вероятно ни е спасила, без нея балоните щяха да забележат лодките ни отдавна, когато нямаше къде да се притаим. И по този начин това бе последното нещо, което бе сторил островът, за да спаси своите чудати деца.
Изтеглихме лодките от брега до скална пещера, чийто вход бе само черна цепнатина в каменистия склон. Бронуин бе изразходвала силата си напълно и едва успяваше да върви, камо ли да носи лодки, затова всички останали помъкнахме тежките коруби, които непрестанно се опитваха да заровят носове в пясъка. На средата на пътя мис Перигрин нададе предупредителен крясък. Двата цепелина изскочиха иззад дюните и се очертаха на фона на небето. Понесохме се в подхранван от адреналина спринт, мъкнейки лодките сякаш бяха на релси, докато мис Перигрин накуцваше припряно около нас и влачеше счупеното си крило по пясъка.
Когато най-сетне се скрихме от цепелините, ние пуснахме лодките и се проснахме върху щръкналите нагоре килове, огласяйки пещерата с мъчителни въздишки, които отекваха във влажните стени и капещия мрак.
— Моля те, моля те, да не са ни видели — произнесе на глас Ема.
— Ах, дявол! — изръмжа Милърд. — Следите! — Той свали палтото си и изтича навън да замете следите, оставени от влачените лодки, които от небето щяха да изглеждат като две стрелки, сочещи право към нас. Можехме само да гледаме как дирите му се отдалечават. Ако някой друг, а не Милърд, бе излязъл навън, със сигурност щеше да бъде забелязан.
Той се върна след минута с полепнал по тялото пясък и червено петно на гърдите.
— Приближават се — докладва задъхано. — Направих каквото можах.
— Пак кървиш! — възкликна уплашено Бронуин. Милърд бе одраскан от куршум по време на стълкновението при фара предната нощ и макар възстановяването му да бе забележително, все още бе далеч от завършено. — Какво си направил с превръзките?
— Хвърлих ги. Бяха твърде стегнати, за да мога да ги сваля бързо. Един невидим трябва винаги да е готов да се съблече, инак дарбата му е безполезна!
— Ще е още по-безполезна, ако е мъртъв, ти упорито магаре! — тросна се Ема. — А сега не мърдай и гледай да не си прехапеш езика. Защото ще те заболи. — Тя притисна два пръста в дланта на другата си ръка, съсредоточи се за миг и когато ги отдръпна, те бяха нажежени до червено.
Милърд се облещи.
— О, стига, Ема. Бих предпочел да не го…
Тя допря пръсти до раненото му рамо. Милърд изпъшка. Чу се звук на цвърчащо месо и от кожата му се изви тънка струйка дим. След миг кървенето спря.
— Ще ми остане белег! — захленчи Милърд.
— Така ли? И кой ще го види?
Той преглътна и не отговори.
Звукът от двигателите на балоните нарасна, после още, усилван от каменните стени на пещерата. Представях си ги как увисват отвън, изучават следите от стъпките ни и се подготвят за нападение. Ема опря рамо в моето. Другите изтичаха при Бронуин и се сгушиха в нея, а тя ги прегърна. Въпреки необичайните си способности ние се чувствахме напълно безсилни — едничкото, което можехме да сторим, бе да седим сгушени един в друг и да премигваме към бледата полусветлина, подсмърчащи от студ и надяващи се враговете да ни подминат.
Най-сетне звукът започна да се отдалечава и когато отново можехме да чуем гласовете си, Клеър се помоли от скута на Бронуин:
— Уин, разкажи ни някоя история. Страх ме е, всичко това хич не ми харесва и бих предпочела да чуя приказка.
— Да, ще ни разкажеш ли? — присъедини се Олив. — Нещо от „Приказките“, моля те. Те са ми любими.
Най-грижовна от чудатите, Бронуин бе повече от майка за тях, дори повече от мис Перигрин. Бронуин ги слагаше вечер да спят, тя им четеше приказки и ги целуваше по челцата. Силните ѝ ръце ги обгръщаха в топла прегръдка, широките ѝ рамене ги носеха. Но сега не бе време за приказки — и тя им го каза.
— Защо, време си е! — възрази напевно Инок със саркастична нотка в гласа. — Но нека поне веднъж пропуснем „Приказките“ и да чуем как поверениците на мис Перигрин са се измъкнали от опасност без помощта на карта и храна, и как гадините не успели да ги схрускат, докато бягали! Толкова бих искал да чуя края на тази история!
— Да можеше само да ни я разкаже мис Перигрин — подсмръкна Клеър. Тя се измъкна от обятията на Бронуин и отиде при птицата, която ни наблюдаваше тревожно, щръкнала върху кила на една от обърнатите лодки.
