— Предполагам, че сме били твърде заети да оцелеем.
Хрумна ми, че оцеляването изключва много други неща, като изследване и не на последно място — влюбване.
Прехвърлихме още страници в търсене на бели петна. Имаше много и всички бяха със странни имена. Печалното кралство на пясъка. Земя, сътворена от гняв. Високо място, пълно със звезди. Произнасях беззвучно думите, наслаждавайки се на тяхната ексцентричност.
По границите се спотайваха страховити райони, които картата обозначаваше като Пустош. Далечният север на Скандинавия бе Ледената пустош. Голяма част от Арабския полуостров: Безжалостната пустош. Южният връх на Патагония: Безрадостната пустош. Някои места съвсем отсъстваха. Нова Зеландия. Хавай. Флорида, която бе само малко чуканче в подножието на Америка.
Докато разглеждах атласа, дори места, които несъмнено бяха отдалечени и опасни, ми се струваха странно примамливи. Напомняха ми за отдавнашни следобеди, прекарани с дядо в изучаване на историческите карти на „Нешънъл джеографик“ — карти, съставени преди епохата на самолетите и спътниците, когато камерите с висока резолюция все още не са надничали във всяко кътче на света. Когато очертанията на непознати брегове са водели до догадки. Когато дълбочините и размерите на ледените морета и непристъпните джунгли се скърпвали от слухове и легенди и от полузаблудените скитосвания на изследователи, изгубили някъде назад половината от групата си.
Докато Милърд разказваше с ленив глас историята на атласа, аз проследих с пръст една просторна и лишена от пътища пустиня в Азия, наречена Където крилатото същество не свършва своя полет. Ето цял един свят, който предстои да бъде открит, а аз едва бях одраскал повърхността му. Тази мисъл ме изпълни със съжаление — но също и донякъде с позорно облекчение. В края на краищата скоро ще видя отново моя дом и родителите ми. Може би този стремеж към изследване и пътешествия не е нищо повече от детинска прищявка. Има романтика в непознатото, но когато едно място бъде открито, каталогизирано и картографирано, то губи значимост, става поредният прашен факт в книгата, съблечен от загадъчност. Така че може би е по-добре да се оставят поне няколко неизследвани места. Да позволим на света да запази частица от своята магия, вместо да го принуждаваме да разкрие и последната си тайна.
Може би е по-добре от време на време да се чудиш.
И тогава им казах. Нямаше смисъл да чакам повече. Просто го изтърсих:
— Тръгвам си — рекох. — Когато всичко това свърши, се прибирам у дома.
Настъпи кратка изненадана тишина. Ема най-сетне ме погледна и видях сълзи в очите ѝ.
После Бронуин стана от масата и ме прегърна.
— Братко — промълви. — Ще ни липсваш.
— И вие на мен. Повече, отколкото мога да го изразя с думи.
— Но защо? — просълзи се Олив. — Аз ли те дразнех?
Поставих ръка на главицата ѝ и я тласнах надолу към пода.
— Не, не, няма нищо общо с теб. Ти си страхотна, миличка.
Ема пристъпи напред.
— Джейкъб дойде да ни помогне — заговори тя. — Но трябва да се върне към предишния си живот, докато все още го чака.
Децата, изглежда, ме разбираха. Не виждах и следа от гняв. Повечето от тях искрено се радваха заради мен.
Мис Рен подаде глава през вратата, за да ни осведоми за хода на лечението — всичко вървяло чудесно, съобщи тя. Мис Перигрин била на път да се възстанови. До сутринта би трябвало да е готова. След което мис Рен си тръгна.
— Слава на боговете — въздъхна Хорас.
— Слава на птиците — добави Хю.
— Слава на боговете и на птиците — рече Бронуин. — На всички птици по всички дървета във всички гори.
— Да благодарим и на Джейкъб — обади се Милърд. — Никога нямаше да стигнем дотук без него.
— Никога нямаше да успеем да напуснем острова — подчерта Бронуин. — Джейкъб, ти направи толкова много за нас.
Те всички дойдоха да ме прегърнат, всеки от тях, един по един. След това излязоха и остана само Ема. Тя ме прегърна последна — дълга, сладко-горчива прегръдка, която изглеждаше като истинско сбогуване.
— Да те помоля да си тръгнеш, бе най-трудното нещо, което съм правила някога — прошепна тя. — Радвам се, че се съгласи. Не мисля, че бих имала сили да те моля отново.
— Мразя, че стана така — оплаках се аз. — Ще ми се да има свят, в който двамата да можем да живеем в мир.
— Зная — кимна тя. — Зная, зная.
— Ще ми се…
— Спри — прекъсна ме тя.
Но въпреки това го казах:
— Ще ми се да можеше да се върнеш у дома с мен.
Тя отмести поглед.
— Знаеш какво ще стане с мен, ако го направя.
— Зная.
Ема не обичаше дългите сбогувания. Усещах, че се опитва да събере сили, да овладее болката.
— И така — заговори тя делово. — Да подготвим плана. Когато мис Перигрин отново стане човек, тя ще те преведе обратно през карнавала до подземната железница и когато преминеш преходния пункт, ще си отново в настоящето. Мислиш ли, че ще се справиш нататък?
— Ще се справя — уверих я. — Ще се обадя на моите родители. Или ще отида в полицията. Тъй като познавам баща си, сигурен съм, че във всеки участък са разлепили моя снимка. — Разсмях се, може би защото иначе щях да се разплача.
— Добре тогава — рече тя.
